Дъжд

^^The Red Rose^^ писа: писа:

Глупости! Коментирай на воля, все едно дали написаното ти харесва или не. Само по този начин ще знам дали да продължавам в същата насока или трябва да се поправя някъде. Оценявам коментарите!

За теб ми е ясно, но както казахме, повечето фенове на Наруто може да проявят лабилна психика при прочитането им!

Но също казахме, че са деца. А по мое впечатление, тук не виждам деца!

Тук всички сме стари вълци и хентаи

Regina писа: писа:

Тук всички сме стари вълци и хентаи

Ще ме накараш да напиша "Вълчицата и Пипалата на Трошача" !

Асен писа: писа:

Regina писа: писа:

Тук всички сме стари вълци и хентаи

Ще ме накараш да напиша "Вълчицата и Пипалата на Трошача" !

Защо имам чувството,че и това ще +18...

Regina писа: писа:

Асен писа: писа:

Regina писа: писа:

Тук всички сме стари вълци и хентаи

Ще ме накараш да напиша "Вълчицата и Пипалата на Трошача" !

Защо имам чувството,че и това ще +18...

Ако седна да го пиша, точно 18+ ще е !

Тогава хич недей да се помайваш, ами започвай! Веднага ще прочета нещо твое, след като вече съм се запознала с хумористичното разказче-игра, което пусна по-рано. Стилът, който видях между редовете и подбора на думите, определено ме заплени, така че ще очаквам високо ниво от всяко нещо, което напишеш.


~12~
*****
- Събрахме ли се? - Джирая се огледа. Погледът му премина по Киба и Акамару, Шикамару и Какаши. Отговор не получи, пък и нямаше за какво. - Ще починем малко и на сутринта ще продължим. Почти стигнахме до Амегакуре. И трябва да се подготвим...
- Едва ли ще ни чакат изненади там. - вдигна рамене Киба. - Амегакуре не беше ли затворена военна зона? Няма ли да предизвикаме някакъв конфликт, че влизаме така?
Джирая седна на тревата и се загледа в някаква далечна точка зад Киба. Беше уморен до смърт. Не бяха почивали изобщо. Бързаха. В главата му мисълта за Наруто го тревожеше. Не му даваше покой. Някакво страшно предчувствие държеше сърцето му като в ледена прегръдка. А сега Киба изказа с думи онова, от което и той се опасяваше. За това и накара Какаши да прати Паккун с новини до Цунаде. Тя имаше прекрасната възможност да предотврати в зародиш появата на всякакъв конфликт. Кагетата пристигаха за Чуунинският изпит и щяха да се съвещават. Друг бе въпроса, че щяха поискат да узнаят защо Страната на Огъня е пратила толкова нинджи във военна територия, щом не прилича това на военна операция. Не трябваше изобщо да се споменава, че Джинчуурикито на Кюби е в Амегакуре, че Коноха има сведения, че тайната база на Акатски е там и че нинджите на Коноха са просто екип за спасителна акция. Всички тези предпоставки бяха идеални за една война и Джирая не можеше да повярва как само за няколко дни всичко можеше да се обърка така.
- Каквото и да стане, трябва да влезем. Пък и освен това Цунаде-сама ще се е погрижила за усложнения. - каза Какаши и също седна до Джирая. - Запалете огън. Починете си. До няколко часа ще тръгнем. - после се извърна към Великият Санин и промълви тихо: - Лошо, много лошо, Джирая-сама... Всичко се подрежда в доста лошо съчетание. Дали Цунаде-сама ще се справи с Кагетата?
Джирая подпря лакти на краката си и отпусна глава на дланите си.
- Ще се справи, но само един от тях ме притеснява ...
- Цучикагето на Страната на Камъка... - гласа на Какаши стана още по-тих. - Трябва да върнем веднага Наруто в Коноха, за да не се стига изобщо до обяснения какво правим в Амегакуре. Случаят трябва да се потули. Кога пристигат Кагетата?
- До ден-два... Чуунинският изпит е след четири дни.
Какаши замълча.
Не, не можеше да има мир в този свят... В душата на Санинът отново се настаниха колебания и съмнения. Бяха му казали, че ще намери момчето, което ще е способно да промени света им, което ще донесе мир и спокойствие и той ще му е учител. Вярваше, че това е Минато... После Нагато... Но и двамата бяха мъртви. Сега се бе вкопчил в Наруто. Всичките надежди, които имаше, реално погледнато му се подиграваха в лицето, правеха го на глупак... А той продължаваше да вярва, напук на всяка логика, която му казваше, че е безсмислено.
Погледна нагоре. Между короните на вековните дървета се промъкваше бледия диск на луната. Млечната светлина се промъкваше между листата, чертаеше пътечки от призрачни паяжинки и Джирая внезапно си помисли, че нищо от това, което му се случва не е реално. Намираха се в сън. Затворени в собствените си представи за реалност, опитвайки се да намерят великият отговор на въпроса "Защо?". Ами ако просто нищо нямаше смисъл и всичко се свеждаше до това нещото, наречено живот да бъде изживяно без значение какви чувства и емоции влагаш в него... Да се пусне по течението и да не се интересува на къде ще го отведе то. Да върви по пътеката без мисли, без желания и без да влага смисъл във всяка стъпка, която правеше.
В крайна сметка всички пътеки водеха до други пътеки, а истината се криеше по извървеният път, не в крайната цел.
Изобщо трябва ли да си мисли, че е нужно да има крайна цел? Да има смисъл от живота?
Но трябва. Иначе за какво да живее, ако нямаше смисъл от целият път?
Само да върне Наруто в Коноха и всичко щеше да се оправи... Още малко остана. Още съвсем малко...
*****
Сай усети промяната в очите на Хината. Беше застинала като статуя и от всяка фибра на тялото й се излъчваше напрежение. Огледа се, но не видя нищо странно. Залезът бе оцветил небето в кървавочервено зарево. В гората беше странно тихо, не подухваше вятър. Сай имаше глупавото усещане, че дори и въздухът бе застинал и това го накара да застане нащрек. Наруто бе извадил куная си и бе долепил гръб в ствола на едно дърво само на няколко метра от тях. И той бе усетил нещо.
- Някой идва... - от устните на Хината най-сетне се отрони звук. - Много силна чакра... Трябва да внимаваме!
Сай клекна на земята, извади скицника си и с няколко движения на четката нарисува змии. Устните му се раздвижиха и той направи отсечени движения с ръце. Змиите се плъзнаха по белия лист и се изгубиха в тревата с леко съскане. Обърна поглед към Наруто. Той бе направил няколко двойника , които притичваха от дърво на дърво.
Когато отново погледна в посоката, от която Хината не отделяше очи, забеляза, че в светлината на отиващия си ден, бавно започна да се откроява силует. Слънцето го заслепи още в същият момент и той вдигна ръка към лицето си, приклекна в тревата и присви очи. Черна роба със червени облаци... Несъмнено това беше... Змиите, които бе нарисувал се обвиха около тялото на нинджата. И в същият момент Наруто нападна. Хината се стрелна напред, извадила своя кунай от канията.
Робата на Акатски бавно се разкъса на гарвани, обвивайки ги в облак. Сай нарисува три лъва, които изскочиха от белия лист с ръмжене, което процепи тишината. И се спусна след Хината.
Пред погледа му гората се разми. Дърветата потъмняха, загубвайки очертанията си и потънаха в дълбокото черно на най-странната нощ, която бе виждал. Червена луна, висеше точно над главата му и към нея като река се носеха червени облаци. Опита се да помръдне с ръка или крак, но изумен разбра, че не може да направи и едно движение. Облака гарвани бавно се концентрира в една точка, която се оформи отново в силует. Не можеше да повярва, че толкова лесно можа да попадне в капана му! Зъбите му се стиснаха в гневна линия. Изви глава и това просто движение изиска толкова много усилие, че мускулите на тялото му се напрегнаха. Хината също бе застинала. Черната коса се бе спуснала като завеса покрай лицето й и той не можеше да я види добре. Опита се да каже нещо, каквото и да е... Устата му се отвори, но от нея не излезе нито звук. Пое си дъх насечено, хрипливо... Беше попаднал в Тсукуйоми и този факт бавно изплува в хаотичните му мисли, докато наблюдаваше втренчено как се приближава нинджата. Затърси с поглед Наруто, но не можа да го види. Беше изчезнал...
Шаринганът на Учиха Итачи го засмука като водовъртеж и го завлече дълбоко в морето на ужаса му...
*****
Тя се наведе над каменливата, ронлива почва и пръстите й погалиха жълтите цветчета на растението. Несъмнено това беше змийско мляко. В сока на билката се съдържаше вещество, което успокояваше болката. Един вид наркотично вещество, беше допълнила Цунаде след това. Една от най-важните съставки на лекарството, което мислеше да приготви. Трябваха й сурови, неизсъхнали билки, защото те съдържаха повече лечебни свойства от тези, които са минали през някаква предварителна процедура. А с помощта на чакрата си би могла да размеси съставките им напълно.
Сакура откъсна няколко стръка и се загледа в жълтия, лепкав сок, който се стече по пръстите й. Пъхна ги в чантата, която той бе оставил преди да тръгне. Когато я изпразни на леглото, осъзна, че съдържанието й явно бе предназначено за нея. Имаше дрехи и хавлия. Със всеки изминал миг разбираше в каква огромна заблуда е била, когато си е мислела, че Итачи би й причинил нещо, каквото и да е... Опитваше се с някакви последни остатъци на обективен разум да го обвини, да го нарече убиец или изменник, предател, но думите се изчерпваха още щом си помислеше за тях. Защото той не беше нито едно от тези определения. Беше избил клана си, да, но зад тази грозна постъпка се криеше нещо добро. Той бе направил жертва и сега плащеше за нея. Нима нямаше справедливост в това?
Тя притисна пръсти към слепоочията си, почувствала внезапна остра болка в главата си. И дума не можеше да става, че няма чакра, както когато беше в базата на Акатски и не можеше да направи и едно елементарно движение без да се почувства изтощена. Чакрата й се беше върнала. Просто... толкова много й се насъбра само за няколко дни, че се чувстваше на прага на силите си. Тя седна на брега на реката и притисна чело към коленете си. Дишаше дълбоко, опитваше се да не мисли за усилващата се болка, но това не й се удаваше толкова лесно. До ушите й достигна ромона на потока, който се намираше на няколко метра от нея. Слънчевата светлина блестеше във водата и тя усещаше топлината на пролетния ден по кожата си. Вятърът погали тила й и тя вдигна поглед. Трябваше да намери поляна, която да е огряна от слънцето. Там се намираше следващата билка, може би най-ефикасната от всички, които бе събрала. Колко жалко, че беше пролет... Растението цъфтеше в края на лятото и стръковете бяха зелени с горчив вкус. Казваше се дяволска уста и отново беше болкоуспокояващо.
Изправи се. Гората се разгръщаше пред нея като свят, който чакаше да бъде открит. Обичаше гората. От нея черпеше силата и знанията си. Тревата галеше глезените й. Толкова по-различно изглеждаше сега света от вчера. Преди го наблюдаваше през стъклото на прозореца и от небето се изливаха непрестанни реки от дъжд.Беше затворена, а вечер я връзваха. Сега слънцето я заслепяваше и бе свободна... Но не си отиваше. Цунаде-сама сигурно бе пратила нинджи, които да я намерят, но странно защо имаше чувството, че това не я касае. Вместо това се опитваше да спаси похитителя си, който умираше. Защо, по дяволите го правеше? Защо й пукаше за Итачи? Защо? Толкова много защо, а отговорите им бяха шокиращи дори за нея и не смееше да си признае истината дори в мислите си. Че бе привлечена от него, то бе ясно, но още не можеше да признае, че той означава нещо за нея. И защо да не се мъчеше да го спаси? Той заслужаваше живот толкова, колкото и Саске. И той бе платил цената на грешките си и той страдаше от спомените на миналото, които го бяха белязали като дамга... Тогава? Защо не...
Намери малка полянка, на която несъмнено би могла да намери дяволската уста. Обиколи няколко пъти, докато я видя и се наведе да я откъсне.
- Както виждам, Итачи е имал смелост да те остави свободна да се разхождаш наоколо, хмм! - Сакура вдигна поглед към Дейдара, който се усмихваше леко. Свали преметната през рамо чанта и седна в тревата до нея. - Гладна ли си?
Тя само кимна. Той извади две картонени кутии и й ги подаде. Пое ги и също седна на земята до него.
Дейдара отметна настрана русия кичур, който закриваше едното му око и се загледа в нея, докато ядеше.
- Какво правиш, хмм?
- Търся няколко билки. - отвърна вяло Сакура. Очите й бяха впити в кутията с храната пред себе си.
Той се пресегна към нея и вдигна с пръст брадичката й. Сините му очи се втренчиха в нейните и тя притеснено си помисли, че той вижда всичките й колебания, отпечатани на лицето й.
- Всичко, което правиш е безсмислено, сладка моя! Нищо няма да му помогне, хмм! Не и на този етап...
Сакура дръпна рязко главата си и очите й се разшириха.
- Ти... ти знаеш...
Той въздъхна тежко и се отпусна по гръб в тревата. Сложи ръце под главата си и затвори очи.
- Знам много неща, хмм... Но това, което правиш, няма да му помогне... Късно е...
- От кога знаеш?
Тихият й глас бе като шумолене на листа и това внезапно му припомни за онези дни край реката, в които лежеше във високата трева и се наслаждаваше на топлината от слънчевите лъчи върху лицето си. Нейният глас беше като ехо на един друг, който мислеше, че бе забравил, но сега го чу отново: " От кога знаеш, Дей? "
- От много години... Познавам се с Итачи още преди да влезем в тази организация.
Сакура продължи да се храни бавно, осмисляйки тази шокираща новина, която той изтърси толкова спокойно.
- Но ти не си от Коноха... Тогава как сте се запознали?
- Аз съм от Иугакакуре. Това говори ли ти нещо?
- Страната на Камъка... - Сакура направи пауза. Остави кутията, която държеше в ръцете си настрана и обви ръце около свитите си крака. - Честно казано твоето село ми навява много лоши асоциации.- допълни след това тя.
Той отвори очите си и устните му се извиха нагоре. Краката му се кръстосаха.
- Правилно. И на мене селото ми ми носи всичко друго, само не и нещо приятно, хмм...
- Тогава как... Как сте се запознали с Итачи?
Дейдара закри с ръка лицето си, сякаш за да предпази очите си от слънчевата светлина.
- Не мисля, че е редно да ти казвам това...
Сакура пламна от гняв. Ръцете й се свиха в юмруци.
- Все едно, не ми пука! - каза сухо тя.
Той усети по тембъра на гласа й, че е вбесена и това го развесели. Махна ръка от лицето си и се изправи. Преметна чантата през рамо и се наведе към нея, след това я издърпа да стане и я повлече след себе си. Сакура почервеня. Запрепъва се след него, а яростта й заплашваше да изригне.
- Какво правиш?
- Прибирам те. Скоро ще се стъмни и не искам нещо лошо да ти се случи. Много си се отдалечила, хмм.
Тя издърпа ръката си от неговата и той се извърна към нея.
- Мога и сама да се грижа за себе си, вярвай ми!
- Знам това, сладка моя! Но ми влез в положение. Отговарям за теб, след като Итачи го няма. Бъди добро момиче и ме последвай!
Тя се подчини с неохота.
- Кажи ми, Дейдара, от къде се познавате с Итачи! - не можеше да спре въпроса си, който излезе от устните й.
- Нали знаеш, че любопитството убило котката. - подметна саркастично той.
- Но си е заслужавало. - допълни. - Ще ми кажеш ли?
Сакура веднага усети как той се промени. Изражението на лицето му се втвърди и устните му се опънаха в тънка линия. Тишината ги обви за известно време, докато крачеха към хижата, после той я наруши:
- Участвахме в мисия. Бяхме в Кемуригакуре.
- М-моля? - заекна тя. - Как така в мисия?
- Странно ли ти се вижда това, момичето ми? - смеха му бе дрезгав и груб. - И двамата бяхме в АНБУ-отряди и бяхме пратени, за да ликвидираме местното Даймийо, хмм.
- Н-но това никога не би могъл да го позволи Третия Хокаге... К-как тогава?
Дейдара се извърна рязко към нея и щракна с пръсти пред лицето й. Очите му се присвиха в гневни цепки.
- Време ти е да се събудиш, сладка моя, и да разбереш, че досега си живяла в една розова приказка, която е нямала нищо общо с действителността! Кагето в дадената страна е пратен в девета глуха, когато става въпрос за политика. Какво от всичко, което казах, те учудва?
- Всичко. - изръмжа Сакура, вбесена от сарказма му. - Ако Кагетата не са ви пратили, тогава кой го е направил?
- Тъп въпрос. - отсече той. - Всеки знае, че нашето Каге е амбициозно. Той ме натовари с тази мисия. От страна на Коноха беше Данзо.
- Данзо... - "Пак този гнусен старец!"
- Ми да, сърце мое. Кой друг?! Итачи беше негова пионка, както аз бях пионка на Цучикагето ни. - той я хвана за раменете и я разтърси силно. От устните му излезе смях. - Всички ние сме просто кукли, които сме на усмотрението на група садистични, тъпи и амбициозни копелета, свикнали да газят през трупове само и само да осъществят извратените си представи за идеалния свят! Колко поетично го казах, нали? - Сакура не можа да отвърне нищо, впила зелените си очи в неговите, прекалено шокирана да каже каквото и да е било. - Екипът ни беше голям, но след мисията останахме само трима. Но най-хубавото беше, че бе успешна. Ликвидирахме Даймийото без много шум. По-скоро Кемуригакуре покри всичко и обявиха, че Даймийото е починал от естествена смърт. Колко саркастично, нали? Ощетената страна ни направи услуга и скри престъпните ни деяния. И досега съм убеден, че знаеха кой стои зад нападението тогава... - Дейдара я пусна, после се извърна и отново закрачи. - Но това е минало. Почти нищо не остана от него и ако спра да мисля, няма да остане и спомен. Това беше в друг живот. И аз не възнамерявам да се върна отново към стария си начин на живот. Сигурен съм, че Итачи също не мисли да се върне назад по стъпките си. - следващите му думи бяха глухи: - Да, това бе друг живот!
........................................... ............................................
Итачи плъзна вратата на хижата. Лунната светлина осветяваше малката веранда отпред. Отново се бе забавил, но кой да знае, че щеше да попадне на тази изненада. Умората подкоси краката му и той се свлече на земята, подпрял гръб на вратата. Главата му се замая и той затвори очи. Усети стъпки, които го приближиха, а после нечии ръце, които го прегърнаха и той се отпусна върху крехкото й тяло. Тя го пое като дете, сложи главата му на рамото си и го залюля. Усети пръстите й в косата си. Прегърна я силно, отнемайки дъха й за момент.
"Ела с мен... у дома..."
Точно в този момент той си беше у дома. Усещаше топлината на тялото й. Извивките й, които се притискаха към него. Тези очарователни извивки, които обичаше да целува и докосва.Колко хубаво щеше да бъде, ако се бяха срещнали при други обстоятелства, ако можеха да имат някакво бъдеще?! Тогава никога нямаше да я остави да си тръгне. Щеше да позволи на безумните й планове да го завлекат, да диктуват начина му на действие...
"Ела с мен у дома!"
"Идвам..." - опита се да каже той, но съзнанието му отлетя и той се унесе в ръцете й.
*****

^^The Red Rose^^ писа: писа:

Тогава хич недей да се помайваш, ами започвай! Веднага ще прочета нещо твое, след като вече съм се запознала с хумористичното разказче-игра, което пусна по-рано. Стилът, който видях между редовете и подбора на думите, определено ме заплени, така че ще очаквам високо ниво от всяко нещо, което напишеш.

Поласкан съм, определено !
Все пак, няма ли да успея да те изкуша да изчакаш първо да свърша първо със стийм-пънк играта? Мисля, че и там ще има някои изненади, макар и чисто игрови. Всъщност, не се сещам за книга-игра, в която показателите да са били използвани по точно този начин, който планирам !
А после ще видим какво ще ми се пише, може и да стигнем до "Вълчицата и пипалата" .

Изпитът за чунини ми изглежда много като защита на магистърски степени пред международна комисия, и по същество е точно това, но защо "страните" са кръстени на петте елемента ?

Асен писа: писа:

Изпитът за чунини ми изглежда много като защита на магистърски степени пред международна комисия, и по същество е точно това, но защо "страните" са кръстени на петте елемента ?

Това е концепция от анимето. Такъв е техният свят, аз само се опитвам да го опиша. За да добиеш най-пълна представа, трябва да изгледаш повече от два епизода! Не е задължително обаче!


~13~
*****
Той беше още в ръцете й...
Топлината на тялото й го успокояваше. Краката й бяха преплетени с неговите. Усещаше равномерното й дишане по кожата на врата си. Очите му се отвориха бавно. Мимоходом отбеляза, че още бяха на пода. Тя бе донесла възглавниците и одеялото и бе направила импровозорано легло. Усещаше дланите й да се движат по гърба му бавно, сякаш галеше котка.Явно не знаеше, че е буден, защото по докосването й усети любопитство. Опипваше, изучаваше, наслаждаваше се... На няколко пъти си поемаше рязко въздух и ръцете й спираха, но после отново продължаваше да го докосва.
Итачи отново затвори очи. Предпочиташе просто да не издава с нищо, че е буден, за да разбере до къде би могла да стигне тя. Вероятно изпитваше срам от него, което си беше нелепо, при условие, че бяха стигнали много далеч. Но бе убеден, че тя е притеснена не само от него, но и от себе си и за да я подтикне да изрази по някакъв начин желанието си, просто ще я остави да си мисли, че още спи.
Робата му бе свалена и сега тя издърпа тениската му. Допря отворени длани към кожата на гърба му и ги плъзна нагоре. Ръцете й преминаха по лопатките, достигнаха врата му отзад, после ги върна обратно надолу, достигайки кръста му. Няколко мига се колеба, после плъзна ръце надолу под панталоните му, обхващайки задника му. Усети как тя задържа дъх, после го издиша пресекливо. Преглътна шумно и издърпа веднага ръцете си от там. Итачи си помисли, че тя няма да има смелост да продължи, но се изненада неимоверно, когато издърпа връзките на панталоните му и пръстите й намериха члена му. Издърпаха го напред и нагоре... и... спряха...
Очите му се отвориха и той легна по гръб. Тялото й се отпусна върху неговото и потъмнелите й очи го погледнаха шокирано.
- Ти... ти си буден! - опита се да издърпа веднага ръцете си, но той я задържа.
- Буден съм от много време насам. - устните му се извиха нагоре. Шаринганът оцвети погледа му в червено. - Продължавай!
- Ти си луд! - тя ивърна глава. Имаше чувството, че цялата пламтеше от срам, а похотливото му изражение не й помагаше, за да превъзмогне неудобството си. Сякаш я бе хванал на местопрестъплението. - Пусни ме!
- Само допреди секунди за тебе това не бе лудост... Продължавай! - отново заповяда той. Пръстите му се вкопчиха по-силно в ръцете й и миглите й потрепнаха. Изчервена тя отново стисна пръсти около члена му и отново застина. От гърлото му се откъсна въздишка. - Продължавай...
- К-кое? - запелтечи тя. Гласът й бе толкова тих, че той трябваше да напрегне слуха си, за да чуе въпроса й.
Итачи я притисна към себе си. Усмивката му стана по-широка. Ръката му се провря между телата им и неговите пръсти обвиха нейните.
- Ето така... - той раздвижи ръката й нагоре-надолу. - Не, не... Опитай се да го стиснеш малко по-силно... Да... Точно така... - очите му се притвориха и той си пое бавно дъх. - Установи постоянен ритъм, докато свикнеш... После... Може и да избързаш... Определено няма да имам нищо против...Не... Не още отсега толкова бързо... - той махна ръката си. - Бавно... бавно... Браво, момичето ми! Сега просто продължавай...
Сакура заби нос във врата му, прекалено засрамена, че да го погледне в очите. В ръката й членът му се втвърдяваше със всяко движение, а след известно време дори започна да си мисли, че никога няма да омекне. Той не издаваше звуци, нито стонове. Цялото му тяло бе напрегнато, а дишането му бе насечено и хрипливо. И осъзнавайки, че в момента го владее и диктува по някакъв начин удоволствието му, изпита дива еуфория. Срамът й отлетя още в същия миг и вдигна глава, за да го погледне в очите. Те бяха притворени, червени и пламтяха като огън. Кръвта й кипна. Устните й се впиха толкова силно в неговите, че зъбите им се удариха и тя почувства моментна болка, която отлетя веднага щом вкара езика си и го преплете с неговия. Ръцете му я обгърнаха. Дланите му се спуснаха надолу по гръбнака, после обхвана в шепи дупето й, както бе направила преди малко тя. Свали панталоните й с рязко движение и пръстите му се плъзнаха между двете полукълба, докосвайки я отдолу. Тя разтвори още повече бедра и се издърпа нагоре, за да му даде повече достъп до вагината си. Двата му пръста влязоха в хлъзгавия отвор на тялото й.
"Продължавай! Моля те, не спирай!"
Сакура откъсна устни от неговите. Задиша тежко срещу лицето му. Пръстите й го сграбчиха по-силно. Усмивката не слизаше от лицето му и това кой знае защо я вбеси.
"Уста способна да приеме какво ли не..."
Наведе глава към него. Езикът й се плъзна по кожата на врата му. Повдигна тениската му нагоре, за да целуне гърдите, после корема. Ръцете й свалиха панталоните му.
- Сакура... Какво правиш? - той бе затаил дъх.
"Да?... Какво правя?"
Нямаше време да си отговори на логичния въпрос. Устните й колебливо докоснаха главичката, езикът й го облиза, опитвайки го на вкус... После като видя, че няма нищо страшно, отвори широко уста и го налапа. Зъбите й го остъргаха по дължината и Итачи си пое рязко въздух. Пръстите му се вкопчиха в косата й, направлявайки я бавно, настоятелно. Толкова хууубаво... Знаеше, че би могла да изпита лудо удоволствие, връщайки му онова, което той правеше с нея, но не очакваше, че то ще я повлече. Долната част на корема й натежа от желание, имаше чувството, че гори... Устата й не спираше да смуче,езика й се плъзгаше по члена му, поемаше го до гърлото си, ръката й се движеше ритмично заедно с главата й... Нагоре-надолу... Нагоре-надолу... Тя изпадна в състояние подобно на транс и се стресна, когато след известно време той издърпа главата й от себе си, тялото му се напрегна и... всичко свърши. Спермата излизаше на тласъци от члена му, а тя продължаваше да държи ерекцията му в ръката си. Очите й се вдигнаха към него. Той я сграбчи под мишниците й я повдигна нагоре. Принуди я да го обкрачи,бедрата й обърсаха спермата по корема му, а той самия повдигна тениската й и засмука зърното на едната й гърда.
Главата й се замая и тя притисна тяло към устата му. Долната част на тялото й се притисна към все още възбуденият му член. Отметна назад глава, когато горещината облада всяка част от тялото й и нададе вик, усетила как вагината й се сви спазматично като от болка. О, да тя чувстваше болка, искаше го вътре в себе си, сега, веднага...
- Моля те... - беше й трудно да диша, какво остава да говори. Удиви се на собствения си глас, който излезе от гърлото й, дрезгав и чужд. - Направи го... искам... искам...
Итачи бе престанал да смуче зърната й, лицето му бе заровено между гърдите й.
- Казах ти, че ще ме молиш... да те чукам... - смехът му бе хриплив. Ръцете му се плъзгаха бавно по гърба й. Той се претърколи върху нея. Краката й се отвориха с готовност и тя вдигна таза си към него. Усещаше пулсиращия му член на входа на тялото си и затвори очи. Само едно движение и тя щеше да стане завинаги негова... Белязана от него... и искаща само него... В главата й се промъкна като неканен гост образа на Саске, но тя го пропъди в същия миг, в който си помисли за него. "Не! Не искам Саске, искам... искам..." Той се бавеше. Ноктите й се впиха в гърба му. Още съвсем малко... Съвсем,съвсем мъничко...
- Итачи... моля те... сега... сега...Направи го! Просто го направи!...
Той продължаваше да се бави. Лицето му бе заровено в косата на врата й и тя усещаше дъха му по кожата си.
И вместо члена му, в тялото й навлязоха пръстите му. Тялото й се скова, усетила удоволствието да се концентрира там долу... Пред очите й света се завъртя и всичко потъна в мъгла...
След известно време, когато отново бе способна да разсъждава, осъзна, че ноктите й продължаваха да бъдат впити в гърба му. Очите му я гледаха меко.
- Но... защо... - устните му обладаха нейните, спирайки въпроса й. Езикът му проникна навътре и се заигра с нейния. Тялото му се отпусна тежко върху нейното. Прекрати целувката и допря чело до нейното.
- Не ми задавай въпроси, на които сигурен съм, че не искаш да знаеш отговора!...
- Какво... искаш да ми кажеш?
- Нищо... - той се надигна от нея, отпусна се на земята и я привлече към себе си. Ръцете му я обгърнаха и тя отпусна глава на гърдите му. - Съвсем нищо...
Но какво трябваше да й каже? Че в последният момент бе спрял, защото бе помислил за брат си? Това само щеше да предизвика гневна реакция от нейна страна, а точно в този момент не искаше да спори с нея. Лунната светлина посребряваше косите й и той вдигна ръка, за да ги погали.
- Но... - започна отново тя.
- Вчера видях приятеля ти... Джинчуурикито на Кюби...
Сакура си пое рязко дъх. Тялото й се скова в ръцете му и тя се опита да вдигне глава, за да го погледне в очите. Той я задържа в прегръдките си.
- Нищо не му направих... - продължи той. - Беше с още две нинджи от Коноха. Едно момиче и друг, който носеше татуировка на АНБУ на дясната си ръка. Убеден съм, че бе пратен от Данзо.
- А... Наруто... - промълви тя.
Итачи провря пръсти през косата й. Топла, мека... като тялото, притиснато към неговото... Усети, че кръвта му пламна и той се опита да потисне веднага ерекцията си.
- Нищо не му направих... - повтори той. - Само споделих част от силите си с него, но... се надявам никога да не стига до използването им...
- Какво си направил? Но защо?
- Вече ти казах. Никога няма да направя нещо, каквото и да е било, което ще навреди на Коноха. Което ми напомня нещо друго... Искам след като се върнеш в селото да говориш с Цунаде. Целта на Акатски е не само да съберат всичките девет опашати демони. Те ще са просто врата към призоваването на десетото Джинчуурики, най-силното от всичките. Кажи й, че лидера на Акатски е член от клана Учиха, който вярва, че със Шарингана би могъл да контролира демона, за да го използва за разрушението на света, какъвто го познаваме днес. Разбираш ли какво искам да ти кажа, момичето ми?
Мълчанието й трая дълго. Заслушана в сърцето му и унесена от топлината му, не можеше да мисли рационално.
- Защо... не й го кажеш ти?... Ще отидем в Коноха, ще говорим с Цунаде-сама, ще я помолим да те излекува и после ще напуснем селото... завинаги... Ще останем само ти и аз и никога... никога няма да се върнем към предишния си живот! - тя затвори очи, сещайки се за Дейдара и думите му, които той бе казал. - Изплатили сме дълга си към Коноха, можем да продължим да живеем и без този дълг от тук нататък, защото... - гласа й трепна. "... защото те обичам и не искам да те загубя!.. " - защото всичко, което е зависело от теб си го направил. Дал си жертва, останал си сам, без дом, без село... Но сега... имаш мен, а аз имам... теб... Итачи, още не е късно да...
- Шшт! - той повдигна главата й се взря в тъжните й очи. Устните му се извиха нагоре. - Искам да си почина, моля те! Колкото и невярващо да ти се струва, ти ме изтощи прекалено много. Ще говорим утре сутринта, когато се събудим! Става ли?
Видя някаква надежда в неговите очи, нещо, което би могло да се съгласи с нейната логика и доводи. За това само кимна. Облегна глава на гърдите му и не след дълго се унесе. Да, той щеше да се съгласи, щеше да я послуша...
Но на сутринта, когато се събуди, от него нямаше и следа...
*****
Мрак... После от мрака започнаха да изплуват очертанията на дърветата. През листата им се процеждаше лунна светлина. Усещаше твърдата земя под гърба си, тревата галеше ръцете й. Чувстваше тялото си тежко като напълнена с олово кутия. Съзнанието й мудно се опитваше да се откопчи от лепкавите ръце на съня. Акатски... бяха нападнати! Учиха Итачи... Очите й се разшириха и тя се изправи рязко. "Наруто!" Главата й се замая, но замъгления й поглед съзря силует, облегнат на дървото до нея. Пое си няколко пъти въздух и успя да фокусира погледа си.
Наруто...
Облегнатият на дървото беше той. Ръката му бе отпусната на свитото му коляно, а пръстите му въртяха куная. Лицето му тънеше в сянка, но косата му го обграждаше като ореол и именно заради цвета й, тя го позна. Облегна длани в тревата. Той най-накрая я забеляза и пропълзя до нея. Пое я в ръцете си и тя сложи глава на гърдите му.
- Какво стана? Имам чувството, че съм спала...
- В интерес на истината е точно така... Но Сай... не е много добре... - Наруто кимна към фигурата на нинджата на няколко стъпки от нея. - Има треска и гори от температура. Попаднал е в Тсукуйоми...
- И аз попаднах в Тсукуйоми... - ръцете й го обгърнаха здраво. - Но единственото, което мога да кажа, че нищо не помня. Сякаш съм... спала. Причини ли ти нещо?
- Не. - Наруто поклати глава. - Трябва да се върнем в Коноха. Имам чувството, че Сай е много зле.
- А... Сакура?!
Наруто замълча. Пръстите му се плъзгаха по тъмните й коси.
- Наруто? - Хината вдигна лице към него. - Какво е станало?
"Имаш думата ми! Нищо няма да направя на Сакура. Трябват ми още няколко дни и след това ще е свободна. Обещавам ти!"
- Нищо. Почини малко. После ще тръгнем обратно към Коноха! - бледите й очи се взряха загрижено в неговите. Той погали бръчката, която се появи между тях. - Вярвай ми! Знам какво правя...
Тя кимна и отново облегна глава на гърдите му.
Наруто затвори очи.
"Мога ли да вярвам на тази твоя дума? Та ти си един престъпник от клас S!"
"Трудно ще ти е, но в неизгодна позиция като твоята, няма друг начин... Ти си хванат в Тсукуйоми и ще ти невъзможно да се измъкнеш от тук."
"Тогава какво искаш? Да ме убиеш или да вземеш Кюби? Нали това е целта на Акатски?"
"Това може да е целта на Акатски, но моята цел е друга... Искам Саске... Кажи ми защо си толкова привързан към брат ми?"
"Защото за разлика от тебе, аз го чувствам повече брат. И ще направя всичко по силите си, за да го върна у дома."
"Това ми харесва. А какво ще стане, ако нищо не се развие, както искаш ти? Брат ми е млад, лесно може да бъде провокиран да вземе грешно решение. Какво ще стане, ако той реши да нападне Коноха? Ще го убиеш ли?"
"Не. Ще намеря начин да го върна в Коноха без да го наранявам. Но ти какво искаш?"
"Ден или два, не повече. Сакура трябва да остане при мен само още малко време. После... всичко ще е свършило..."
Наруто повдигна Хината. После зарови лице в косите й, поемайки си дъх тежко.
*****
Суигетсу се подсмихна, наблюдавайки как Карин подтичваше като малко кученце подир Саске, който пък изглежда отбелязваше присъствието й мимоходом, сякаш констатираше времето. Яркочервените коси обрамчваха нейното очарователно лице, което си беше сладко, освен ако не гледаше към него. Защото тогава гримасата й наподобяваше на кисела стара бабичка, вечно недоволна и вечно мрънкаща. Какво странно племе бяха жените? Тя тичаше подир човек, който не даваше и пет пари за нея, вместо да обърне поглед... към него... Усмивката му стана по-широка при тази мисъл. Той щеше да й даде повече огън, отколкото би могла да изстиска от сърцето на Учиха, но нищо не оспорваше, че държанието й го забавляваше неимоверно много. Пък и следвайки Саске какво друго му оставаше освен да намери цел, с която би могъл да живне малко.
- Леле, колко се обезводних! - изрече той и надигна шишето с вода, отпивайки солидна глътка.
Карин се обърна към него и раздразненото й изражение на лицето го накара да се задави от смях.
- Гледай само да не си обезводниш мозъка! Не че много използваш този орган, но би било жалко да стане на пихтия от толкова много вода... - тя оголи зъби в усмивка, пълна със сарказъм. - Въпреки, че това е примамлива идея. Бих могла да си измия краката след това...
Суигетсу спря. Върна шишето отново на кръста си и погледна към Саске, който вървеше без изобщо да им обръща внимание. После изравни крачките си с нея.
- Защо краката, червенокоске?! Аз имам идея да се измиеш между краката, за да ти спре паренето, което явно чувстваш, откакто си с нас, а?
Лицето й стана червено, колкото косата. Юмрукът й се стрелна към неговото, но той хвана китката й преди тя да успее да го нарани.
- Ти, вмирисана риба такава!
- Опа... По-леко с епитетите, моля! - той отблъсна ръката й и преметна огромния меч на Забуза на другото си рамо. - Не разбирам какво толкова казах! Все пак не излъгах, а казах това, което мисля...
- Суигетсу! - гласа на Саске го прекъсна и той извърна глава към гърба му. - Онова, което мислиш е отвратително. Не създавай напрежение в екипа ни!
Очите на Суигетсу се присвиха и в тях отново пламнаха искри от смях.
- Аз пък си мисля, че ако я напънем тая кисела крава, след това ще ни бъде благодарна, че сме й обърнали внимание... Нали, Карин? Навита ли си за калъпче с мен и Саске? - той умело избегна ударите й, парирайки ги с пестеливи движения на свободната си ръка. - Брей, че си слаба! Наистина ли си нинджа или те бива само да плямпаш глупости?
- Ах, ти... ти...
- Суигетсу! - гласа на Джуго бе тих и заплашителен.
- Боже, толкова ли съм тъп?! Че аз забравих да те добавя и тебе, Джуго, към нашата малка оргия. Ще извиняваш,брат! - зъбите му блеснаха. - Може би докато аз си я чукам отзад, а Саске се мъчи да я задоволи отпред, ти ще можеш да затвориш устата й, та всички да си починем от хленчен... - със закъснение усети, че не може да помръдне. Огромни бели змии се бяха увили около тялото му и той вдигна очи към неподвижния гръб на Саске.
- Суигетсу! Това е последно предупреждение. След още един подобен коментар, няма да имаш време дори да си помислиш, че би могъл да ми избягаш.
- Стига бе, Саске! Да му 'ба екипа, след като не можеш да подметнеш малко шегички, за да разведриш атмосферата!
- Шегите ти са неуместни и вулгарни! - равният тон на Саске стържеше неприятно по обтегнатите му нерви. - Нямам намерение да поощрявам подобен вид разведряване на атмосферата. - Саске махна леко с ръка и Суигетсу почувства как змиите затегнаха хватката си около тялото му. Едната се уви около гръдния му кош и той издиша въздуха, останал в дробовете му. Но когато инстинктивно понечи да си поеме дъх, за да запълни липсата му, изумен осъзна, че не може.Змията го задушаваше. Другата го стисна толкова силно, че той не можеше да помръдне с ръце, за да направи някой символ и да се измъкне от капана.
- Добре, добре... - изръмжа Суигетсу. - Няма повече да правя така! - добави с ирония след това.
Змиите освободиха тялото му , плъзнаха се в тревата и влязоха в ръкавите на Саске като в дупка. Косъмчетата по врата на Суигетсу настръхнаха от вакуума, който сякаш създаде Учиха след това. Позата му бе вдървена и от цялото му тяло лъхаше единствено студ. Мълчанието му се проточи доста дълго. След това чувството, че е засмукан от водовъртеж изчезна и той видя как Саске отново тръгна напред.
- След два дни ще сме стигнали до едно от скривалищата на Учиха. Предполагам също, че брат ми ще ме чака... Мисията ни е към края си.
И тримата го последваха.
- А после? - Суигетсу вдигна рамене и изказа на глас тревогите и на всички. - След като изпълниш мисията си, какво ще правим после?
- Не съм решил още... Има време дотогава.
"Какъв сбъркан тип!" Суигетсу бе убеден, че понякога и Саске не се разбира, пък какво остава за другите хора. Дали пък жените не си падаха по сбъркани типове като него, които прикриваха собствената си незрялост в постъпките зад ледена маска, за да не изглеждат после пълни загубеняци? Но не можеше да отрече това, че се възхищаваше до известна степен на Учиха. Поглеждайки към Карин и Джуго, осъзна, че и те питаеха някакви смесени чувства към лидера на отбора им. Той завъртя очи в комично изражение на собствените си мисли: "Боже, ситуацията си е нелепа, откъдето и да я погледнеш!" Защото четири нинджи, които нямаха обща цел, нито пък се понасяха, можеха да бъдат събрани в екип и да работят съвместно от човек, ръководен единствено от собствените си желания. "Че това си е чиста доза тирания!"
*****
- Бавят се! - Данзо облегна длани на бюрото на Цунаде, навеждайки се към нея. - А като те гледам само колко си спокойна и не даваш пет пари за това...
Петата Хокаге придърпа свитъците към себе си и се зачете съсредоточено в тях.
- Нищо не мога да направя освен да чакам. - гласът й бе тих. Тя стисна пръсти толкова силно, че Данзо чу как кокалчетата й изпукаха. - Което пък ме навежда на мисълта, че ти много взе да се притесняваш за ученичката ми. - Цунаде вдигна бавно глава и очите й се втренчиха в лицето му.
- Не заради ученичката ти! - той се отпусна назад в стола пред бюрото й. - Никога не съм бил толкова чувствителен относно връзките, които създавате. Единственото, което мисля и за което си заслужава да мисля е Коноха. И макар ти като Хокаге да ми се виждаш твърде емоционална, ще кажа, че избора на старейшините е удачен, щом са се спрели на теб. Методите ти, както и решенията ти са нелогични и твърде меки, но защо ли се учудвам. Те ти подхождат идеално - ти си жена!
Тя бутна настрана отворения свитък и отпусна глава на сплетените си пръсти.
- Как би постъпил тогава ти на мое място, след като разсъждаваш като мъж?
Данзо се облегна назад и скръсти ръце пред гърдите си. Мълчанието му се проточи.
- Не моето мнение трябва да те касае в момента и съм сигурен, че нищо от моя подход няма да ти се понрави.
- Опитай! Може пък и да те разбера...
- Като за начало никога не бих оставил Джинчуурикито да се разхожда свободно из селото. Бих го пращал на мисии, но винаги щеше да има човек до него, който да го контролира, ако печата на Четвъртия се счупи. Мисля, че този факт не ти убягва, нали? Знаеш, че Кюби не може да бъде задържан в човешко тяло и да умре от естествена смърт. Кюби ще направи всичко възможно, за да спаси живия си затвор и да оцелее. За това цялата тая олелия да го запазите от Акатски, ми се вижда загуба на време. Всичките ей-тези своеволни постъпки, които решава да прави това дете, коства прекалено много на Коноха...
Цунаде вдигна вежди.
- И какво предлагаш да направим в случая?
- Някаква бариера, нещо, което ще го накара да се почувства самотен и отритнат... Казекагето на Сунагакуре се отнасяше по този начин със сина си и доколкото си спомням, нито веднъж хлапето не е създавало проблеми на селото си. Мисля, че целия ви подход е грешен!
Гаара... Очите й потъмняха от гняв.
- Именно този подход доведе до нападението на Коноха и Шукаку се превърна в оръжие, използвано срещу нас! - устните й се свиха. - Детето на починалия Казекаге питаеше толкова омраза и презрение към същото това село, което го е създало и го е сложило зад бариера, че за него нямаше значение кого убива и дали има смисъл да го прави.
Той махна с ръка, сякаш отпъждаше досадна муха.
- Зависи как гледаш на ситуацията. Нямаше да е лошо, ако ние бяхме възпитали по този начин Кюби и го превърнехме в наше оръжие. Вместо това той е един лигльо, който тича да освобождава ученичката ти без да си дава сметка за последствията.
- Оръжие? Срещу кого?
- Нима мислиш, че останалия свят е толкова добронамерен, колкото теб? - устните на Данзо се извиха надолу и в очите му я погледнаха със снизхождение. - Нека ти припомня само, че утре ще идва един от главните виновници за избухването на Последната Нинджа Война! Или ти си забравила смъртта на брат си или тази на любимия ти?! - мускулите на брадичката й се стегнаха и той продължи да човърка грозната тема, забелязвайки това. - Става въпрос за Цучикагето на Страната на Камъка и мисля, че няма да е никак добре, ако той дойде и забележи, че Кюби го няма и сме по-слаби, от когато и да е било. А само името на онова забравено от Бога място, на Амегакуре, би могло да го подтикне към действия. На тази неутрална територия, би могъл да ни вземе Джинчуурикито и би ни нападнал без дори да страда от някакви скрупули, каквито ти като Каге е неуместно да изпитваш. А колкото до Акатски, за тях изобщо не бих помислял, след като се намираме в по-голяма опасност...
- Ти си един луд старец, който трябва да бъде затворен някъде и поставен под същата бариера, която искаш да поставяш на други хора! - Цунаде кипеше и гласа й трепереше от гняв. Чувстваше как няма да може дълго да се сдържа. - Веднага напусни!
Паузата от страна на Данзо бе прекалено дълга, но надушвайки яростта й като куче, той се надигна от стола и излезе без да каже и дума повече.
Слънцето, което влизаше през големия прозорец, топлеше гърба й и тя стана от стола си. Пред погледа й се ширна цялото това село, заради което дедите й бяха проливали кръвта си. Гневът й бавно я напусна.
Усети как ръцете му я прегърнаха. Отново бе влязъл без да го усети. Обърна се към него и обви ръце около врата му, търсейки неговата топлина, която я успокояваше.
- Какво е станало? - пръстите му се заровиха в косите й и тя усети устните му на челото си.
Поклати глава и усмивката в тези прекрасни очи го заплени, както винаги.
- Нищо. Просто за пореден път се убедих, че си прав и че решенията ми са може би най-правилните в случая.
- Видя ли? - зелените му очи се присвиха и тя усети по изражението му, че мисълта му се промени и се изчерви от това. Тялото му я побутна към бюрото и тя се принуди да отстъпи. - Ако знаеш само какви мисли имам за нас двамата върху това бюро, няма толкова благопристойно да ми се изчервяваш! Въпреки, че и това ми допада...
- Гаара, някой може да вле...
- Вече заключих. - пръстите му се сключиха около гърдите й и ги размачкаха силно, а устните му се впиха в нейните.
*****

~14~
*****
Това мръсно копеле!
Сакура кипеше от гняв. Беше я накарал да мисли, че би могъл да промени решението си, след като не е възнамерявал изобщо да се повлиява от мнението й. Беше я пипал с ръцете си, беше я целувал... Накара я да си мисли, че би могла да има общо бъдеще с него... И когато накрая му призна онова, за което дори не смееше да изговори на глас, той какво направи?
Просто за пореден път избяга!
Тя сваляше дрехите си една след друга с резки движения. Само при мисълта, че бяха негови, я сърбяха ръцете да ги разкъса на парчета. Но здравия й разум се обади и я подсети, че след това щеше да остане гола. Имаше чувството че пуши и й трябваше спешно да угаси пожара. Потокът, който бе видяла вчера, докато събираше билките, бе идеален за целта. Дърветата хвърляха дълбока сянка и пречеха на слънчевите лъчи да проникнат. Кожата й настръхна от студа, но тя не си даде шанс да размисли. Хвърли си във водата.
Дишането й секна и всякаква мисъл за Итачи се изпари от главата й. Зъбите й затракаха и от очите й потекоха сълзи, но тя се потопи отново и заплува. Не трябваше да мисли за него. Не трябваше изобщо да му се доверява. Не трябваше да му позволява да я пипа с мръсните си ръце. Саске... Образът му отново изникна в съзнанието й и тя се вкопчи в него като удавница за сламка. В гърдите й забълбука отново ярост и тя заплува към брега. Изскочи от водата и посегна към хавлията, която бе оставила на брега.
Но нея я нямаше...
Вдигна глава и се огледа наоколо. Главата й се замая, когато погледна право във сините очи на Дейдара. Той държеше кърпата и изражението на лицето му бе... Сакура я издърпа и се уви с нея. Веднага съжали, защото хавлията едва закриваше бедрата й и хладния въздух я погали между тях. Зъбите й изскърцаха от яд.
- Какво гледаш, по дяволите? За първи път ли виждаш голо женско тяло?!
Дейдара се усмихна и равните бели зъби блеснаха в сумрака.
- О, виждал съм много женски тела, но твоето определено е нещо, заради което си заслужава да умреш, хмм! - той се наведе към нея и прошепна тихо: - Итачи казвал ли ти е, че имаш най-хубавите цици на света?
Сакура махна с ръка, наведе се и обу сандалите си. След това събра дрехите си и тръгна към хижата.
- Той е едно тъпо и страхливо копеле! - изръмжа през рамо тя.
Дейдара я последва с тих смях.
- Ха! Такова определение не бях чувал за него, хмм. Определено не е страхлив, в това мога да заложа живота си!
- Знаеш ли какво ще ти кажа, Дейдара? - Сакура спря и се извърна към него. - Не го познаваш. Предложих му... най-великата сделка, която всеки на негово място би приел веднага! Предложих му да скъса напълно с живота в тази организация, да забрави миналото, да започне отначало... А той?! Знаеш ли какво направи той?
- Не. Но имам чувството, че ще ми кажеш ей сега, хмм.
- Избяга! - тя разпери ръце. - Избяга, защото е свикнал да гледа на себе си като на жертва, а и защото не може да поеме контрол над собствения си живот... Копеле мръсно! Глупаво, ненормално изчадие... А пък аз си мислех, че би могъл да загърби всичко, предложих му... себе си... А той... Той и това отказа!
- Защо си мисля, че реагираш като отхвърлена жена и не се поставяш на негово място, хмм?
Тя се приближи до него и го сграбчи за робата отпред.
- Глупости! Предложих му всичко, което той би могъл да желае. Ти би ли отказал, ако си на негово място?
Дейдара завъртя очи, преструвайки се, че мисли съсредоточено, поглади брадичката си, после вдигна рамене.
- `Ми то мисля, че знаеш отговора ми. Ако към всичките си обещания, предлагаш и себе си в комплект, бих се съгласил веднага, сладка моя! Бих дал живота си само, за да те държа в ръцете си и да се наслаждавам на хубавите ти... - тя предупредително вдигна вежди и ръцете й почти го вдигнаха от земята. Той се засмя и я хвана за китките. - Добре де... Мисля, че схвана за какво ти говоря, хмм. За това само ще кажа, че ще приема. Но... - Дейдара вдигна пръст пред лицето й и изражението на лицето му стана сериозно. - Но, малката ми, не забравяй, че мене ме движат други подбуди и аз имам други цели, следователно ако аз приемам, а той отказва, е редно да го попиташ, не е ли така? Тогава може да се отдаваш на тази твоя ярост, която те прави толкова очарователна, хмм...
Сакура свали ръцете си от него и наведе глава.
- Питах го... защо не..., но той ми отвърна да не му задавам въпроси, чиито отговори не искам да знам...
- Не си била настоятелна, хмм. Попитай го следващия път, когато имаш тази възможност. - той вдигна с пръст брадичката й и се вгледа в огромните й зелени очи. Мъката, която прочете в тях, сякаш го погълна и той погали гладката й буза. - Гладна ли си?
Тихо прокашляне ги сепна и двамата. Итачи стоеше на няколко метра от тях, облегнат на едно дърво с ръце, скръстени пред гърдите. Веждите му се бяха свили над червените очи и устните му се бяха опънали в тънка линия.
Той не изглеждаше доволен.
Лек повей на вятъра й напомни, че е само по хавлия и се бе приближила твърде близо до Дейдара. Усети, че тръпки преминаха по гърба й. Но какво, по дяволите, си мислеше той?!
*****
Итачи отвори вратата на хижата и я блъсна вътре. Тя се препъна на прага, но успя да запази равновесие. "Досущ като котка!" - раздразнено си помисли той. Сакура се обърна към него. Очите й блестяха в сумрака на стаята, тялото й трепереше от ярост, но това никак не го уплаши. По-скоро почувства как адреналина запулсира във вените му. Свали преметнатата чанта с храната, която Дейдара му бе дал и я пусна на земята.
- Как изобщо си позволяваш да ме мъкнеш така? - задавено промълви тя. Гърлото й бе свито от всичките емоции, които изпитваше, иначе би изпищяла истерично. Ръцете й се свиха в юмруци и той отбеляза наум, че нивото на чакрата й се повишава, достигайки опасна точка.
- Имам доста права над тебе. - равно отвърна той. - И доколкото мога да си спомня, ти ми даде тези права.
- М-моля?! Я повтори! Никога никъде не съм ти давала право да се отнасяш с мене като с кукла!
- Ти си отвлечена... - напомни й той. - Нямам нужда да искам твоето разрешение, за да правя, каквото сметна за добре!
- Копеле гадно! - изсъска през зъби Сакура. - Казах ти, че този глупав театър може да го разиграваш пред онези тъпанари в Акатски, не пред мен! Мога по всяко време да си тръгна...
- Направи го! - махна с ръка, посочвайки й вратата. - Бариера няма. Нищо не те задържа тук!
Усети как губи чувство за реалност. Пред погледа й изражението на лицето му и червените очи се сляха в кървавочервена пелена и тя нападна. Той блокира с лекота ритника й, насочен към корема му и хвана и двете й китки. Синьото сияние на чакрата й, бавно изчезна от свитите й пръсти. Тя стисна зъби до болка и с вик се опита да се отскубне от хватката му, почти измествайки цялото му тяло към себе си. Коляното й се опита да го удари между краката, но той отново я блокира. Завъртя я около себе си и предвижвайки се през стаята, я блъсна в стената. Затисна тялото й със своето и лицето му се приближи към нейното. Очите й се присвиха и тя отново концентрира чакра в ръцете си. Болката в гърба й я накара да освирепее още повече. Пръстите му я стиснаха в хватка, която я накара да изстене от болка.
Червените му очи я гледаха с изумление, очарован от импулсивността на агресията й. Изглеждаше толкова вълнуваща... С тези розови, мокри коси полепнали по бузите й, зелените й очи, които бяха потъмнели, поруменялото лице, тръпнещите устни... Облиза устни и се наведе към нея. Искаше да я целуне и гледайки как лицето му се приближава към нейното, тя извърна глава.
- Пусни ме! Ще се махна веднага от тук. Наистина нищо не ме задържа повече. - гласът й бе възвърнал нормалния си тембър.
Итачи отпусна пръстите си и китките й паднаха до тялото. Сграбчи лицето й в шепите си и приближи устни към нейните.
- Моята малка Сакура! Толкова много обичам да те дразня!...
- Нищо от твоето поведение не ме дразни. - подчерта с равен тон тя. - Ти си просто едно страхливо копеле!
Устните му се извиха нагоре.
- Защо мислиш така?
Тя мълча упорито известно време. Сетне като усети, че тялото му вече не я притискаше толкова грубо към стената, го отблъсна рязко от себе си.
- Има ли смисъл да ти задавам въпроси, чиито отговори не искам да знам? - ехидно запита.
Направи няколко крачки с намерението да облече дрехите си, които бе изпуснала до вратата, но той я сграбчи за китката и грубо я извърна към себе си.
- Когато ти казах това, мислех, че никога няма да приемеш отговорите за приемливи. И сега смятам, че за тебе няма да са оправдание, най-много отново да избухнеш в гняв и отново да не стигнем до консенсус... Ако ти не си забелязала, ще ти кажа, че всички наши разговори се въртят в омагьосан кръг, от който няма излизане!
Сакура издърпа ръката си.
- Това го мислиш ти, не аз... Хайде опитай, глупако! Оправдай по някакъв начин поведението си, защото нищо от онова, което правиш не ми се вижда адекватно! Какво искаш от мен? Какво целиш? Преди няколко дни ми каза, че ако аз ти призная желанието си, ти ще стигнеш докрая. Признах ти го снощи, ако не си спомняш. А ти... обясни ми, моля те, защо спря?! Предложих ти да загърбим всичко, да те излекувам с помощта на Цунаде и да напуснем Коноха. А сутринта когато станах от тебе нямаше и следа, а уж ми бе обещал, че ще говорим отново. Не те разбирам, Итачи! Постъпваш като страхливец, който няма смелост да поеме живота в свои ръце. Точно за това говорихме с Дейдара, когато ни свари в гората. И вместо да подходиш по някакъв цивилизован начин, ти изглеждаше като дивак. Помъкна ме след себе си, без да дадеш някакво свястно обяснение нито на него, нито на мен. И продължаваш да не го правиш и да настояваш, че няма да приема отговора за приемлив. - очите й се присвиха. - Освен това съм склонна да мисля, че ревнуваш! Което си е нелепо, след като през цялото време намекваш Саске и как трябва да го спася и да го върна в Коноха! Обясни ми, копеле такова! Защото наистина не те разбирам, а почва и да ми писва да играя игричките ти, след като съм убедена, че и ти сам не се разбираш!
Итачи прокара пръсти през косата си. Той разкопча робата си и я пусна на пода.
- Гладна ли си? Да хапнем, какво ще кажеш?
Устните й се извиха в сардонична усмивка и от гърлото й излезе смях, който го накара да свие вежди.
- Ти си луд! - махна с ръка и отиде до вратата, грабвайки дрехите си. - Аз се махам!
Той се приближи към нея, принуждавайки я да отстъпи към вратата. Опря длани от двете страни на главата й. Лицето му се наведе към нейното.
- Когато ти казах, че ако ми признаеш, че го искаш, смятах, че съм способен да го направя. Защо не... Та аз те искам още откакто те съблякох гола в базата, когато бе в безсъзнание. Можех да го направя, но тогава наистина щеше да е изнасилване. До последно вярвах, че ти няма да ми признаеш нищо и когато снощи го направи, бе повече от шок за мен. Опитах се... Но осъзнах, че не мога да ти причиня това. Утре вече няма да съм с теб, защо да вземам нещо, което е редно да дадеш на някой, който би могъл да ти отвърне със същото. Някой, който ще ти предложи бъдеще. Единственото, което бих могъл аз да ти предложа е смъртта си, защото аз умирам, момичето ми, и никой, дори и Цунаде не може да ме спаси на този етап. Не можеш да се откажеш от селото си, нито да загърбиш дълга си. Още си малка. След време ще разбереш, че единствено дълга ни надживява. Ти ще умреш, някой друг ще го вземе и ще го продължи. Загърбвайки това, ти ще ме накараш да изглеждам идиот в собствените си очи, всичките години в тази организация, целият ми досегашен живот, убийството на клана ми, жертвите заради Саске, щяха да са... безсмислени. Как бих могъл да живея след това? Как би могла да живееш ти, ако скъсаш със Коноха и с дълга си към селото? Не го осъзнаваш сега, защото си малка, но когато станеш на моята възраст ще се смееш на собствените си мисли. - очите й се насълзиха и тя пое дъх. - Обичам те, малката ми! Защото в последните ми дни ти ми даде толкова живот, колкото никога не съм могъл да почувствам, откакто съм бил роден... Толкова много съм поласкан, че мислиш за мен, но трябва да приемеш, че от решенията ни сега, зависи цялото ни бъдеще занапред. Не мога да ти взема девствеността, когато след време ще ме намразиш заради това... - тя поклати глава. Сълзите й се стекоха по бузите и подсмръкна. Той вдигна ръка и хвана един кичур между пръсите си, придърпвайки я към себе си. - А сега, моля те, стига сме говорили за глупости! Целуни ме!
Сакура поклати отново глава. Отблъсна го от себе си и закрачи из стаята нервно. Изглеждаше като птичка, която се мъчеше да избяга от клетката си. Думите й след това бяха тихи и в началото той си помисли, че говори на себе си. После разбра, че говори на него.
- Престани да мислиш вместо мене и да решаваш от мое име кое е правилно или грешно. Не оспорвам, че ти е трудно да превъзмогнеш миналото си и след като ми обясни мотивите си за отказа на предложението ми, ще престана изобщо да споменавам, че искам да вземеш такова решение. Но когато се отнася за другото - знам какво чувствам и какво желая. Искам те! Искам ти да бъдеш първия мъж в моя живот, дори след време да съжалявам за това. Убедена съм, че винаги ще си спомням за теб... с любов. Толкова ли е трудно да приемеш решенията ми? Защо постоянно ме наричаш " Малката "? Аз изобщо не съм малка. Значи съм малка за секс, но за другите неща, които имаше безочието да направиш с мен, съм в идеалната възраст, така ли? - тя спря безцелното си разхождане из стаята и вдигна мокрото си лице към него. - Но не възнамерявам да се унижавам дотолкова, че да те моля да бъдеш с мен!
Итачи прекоси малкото разстояние, което ги делеше и я прегърна силно.
Устните им се впиха и тя се вкопчи в раменете му, сякаш от това зависеше животът й.
Онова, което последва след това, тя наистина нямаше да може да забрави. Усещаше устните му навсякъде по тялото си, ръцете му, които никога не са й причинявали болка... Болката дойде след това, когато той проникна в нея и тя завинаги скъса с предишната Сакура. Остана само някакъв спомен за нея, но тя не съжаляваше за думите си, които му бе казала и предполагаше, че въпреки всичко нямаше да съжали никога за последствията. Същата тази болка между бедрата й и кръвта, която оцапа леглото, й показа, че може да бъде само негова. Дори и да мислеше, че Саске трябва да бъде с нея, тя пак би приела брат му. Плачеше... Плачеше, заради тях двамата. Плачеше, защото за първи път разбра, че живота понякога може само да отнема... И че изборите, които правеха ден след ден носеха повече скръб, отколкото радост...
*****
Джирая спря за момент. Не можеше да повярва на очите си, съзирайки сред дърветата Наруто и Хината. Вървяха бавно и сенките на гората ги правеха да изглеждат като сън. Чу възбудените викове на нинджите около себе си, но той бе изцяло погълнат от Наруто. Изражението на лицето му бе застинало като маска и на Джирая му трябваха няколко мига, за да разбере, че нещо е станало. Приближиха се към тях. Изчака, докато всички показаха по някакъв начин радостта си от това, че отново се виждаха. Погледът на Джирая се спря на безжизнената фигура на Сай и не му трябваше много време, за да разбере, че са били нападнати. А когато чу търпеливото обяснение на Наруто, Санинът бе убеден, че нещо му убягваше. Размениха си погледи с Какаши и Санинът разбра, че наистина нещо не пасваше в обясненията на Наруто.
Извика го настрана.
Наруто седна на тревата, прекалено уморен да стои на краката си и наведе глава. Последните слънчеви лъчи позлатяваха косата му и Джирая го потупа по главата.
- Кажи ми сега истината, Наруто? Какво стана? Защо Сай е с вас и защо е в безсъзнание, докато на вас ви няма нищо?
Наруто вдигна глава към учителя си и в помръкналите сини очи Джирая видя единствено отчаяние.
- Попаднахме на Итачи и бяхме хванати в Тсукуйоми, но бяхме някак отделени един от друг, защото докато аз водех разговор с него, Хината е спала, а Сай явно е бил пострадал, както Какаши-сенпай преди време.
Джирая седна до него.
- И какво си казахте?
- Нищо съществено. - вдигна рамене Наруто. - Увери ме, че никога няма да причини нещо лошо на Сакура и да не се притеснявам за нея. Трябвал му единствено Саске, а мене ме посъветва да се прибера веднага в Коноха. Това е.
- И ти му повярва?
- Да. - отвърна кратко той. - Просто нямаше друг начин, след като бях в Тсукуйоми и разбрах, че никога не е искал Кюби, иначе нямаше да съм тук и да ти говоря това, нали?
- Саске... - Джирая протегна ръка към него и разроши косата му. Жест, който го правеше, когато Наруто бе дете и знаеше, че се дразни от това. - Да. Прибери се в Коноха. Аз ще тръгна към Амегакуре заедно с Какаши и ще потърсим Сакура.
Наруто кимна, без да спори и затвори очи.
Усмивка разтегна устните на Санинът и той отново разроши косата му.
*****

Браво! Много ми харесва! Много приятен стил! Много хубава история!
Ще бъде ли прекалено нахално ако попитам имаш ли го цялото на един файл? Без вмъкнатите тук там коментари. Иска ми се да го прочета без странични отклонения.

Би трябвало да го има, защото го е писала отпреди. И наистина има хубав стил.

Благодаря много! Вметвам, че съм към края на историята и днес по-късно ще пусна последната част! Имам файла, да. Дори няма 1MB, но поне е завършено.

^^The Red Rose^^ писа: писа:

Благодаря много! Вметвам, че съм към края на историята и днес по-късно ще пусна последната част! Имам файла, да. Дори няма 1MB, но поне е завършено.

Най-накрая! Последната част!
А, пиши и в Кървавата Роза, искам да знам какво следва

~15~
*****
Това ли бе смъртта?
За първи път почувства тялото си като предмет в пространството, независимо от неговата воля. Правеше стъпка след стъпка, която му се струваше така все едно изкачва някакъв наклон, а самия той е останал без чакра и без никаква сила. Пред очите му светът бе потънал в мъгла, а дъждът се стичаше по лицето му, пълзеше по врата му и мокреше тялото му. Но всички усещания бяха притъпени, той ги отбелязваше с някакво крайче на съзнанието си и изпитваше досада, че го правеше. Но явно човешката природа бе такава. Мъчеше се дори в края си да концентрира в себе си всяко чувство и усещане, което при други обстоятелства няма да е толкова активно.
Стъпка след стъпка...
Дали бе успял? Всичките грешки, които бе допуснал, смъртта, която го съпровождаше във всеки един ден от неговия живот? Сега имаше ли смисъл от цялата тази болка, която го разкъсваше? Угризенията, които се бяха превърнали като бич с няколко накрайника и които безмилостно шибаха съвестта му до кръв... Така, че му се струваше, че бе мъртъв много преди наистина да усети смъртта до себе си. Лицата на родителите му се завъртяха пред замъгления му поглед, после това на Саске...
Саске...
Стъпка след стъпка...
Препъна се и падна на колене. Болката в гърдите му, сякаш прогори и последната останала частица от него, в която усещаше живота. Кръвта запулсира бясно в тялото му и той се задави от нея, избликнала от гърлото му, задушаваше го, убиваше го... Но това не го интересуваше. Вече не... В главата му съществуваше само една мисъл и той се изправи отново. Саске...
Стъпка след стъпка...
Пред погледа му се разстла Коноха. Жаркото слънце къпеше в светлина тесните улици, вятърът вдигаше прах от тях, увиваше го с листа, завърташе ги във вихъра си, отнасяше ги... До носа му достигна миризмата от ресторантите, пръснати по търговската улица, после глъчка на деца, които си играеха в парка до нея... Преглътна. Отново си беше у дома... Ще мине парка, след това полицейското управление, което се извисяваше гордо с ветрилото на Учиха в края на търговската улица, ще прекоси няколко пресечки и ще се прибере у дома... Винаги след тежка мисия се прибираше у дома и понякога когато това бе през деня, Саске го посрещаше още пред главната порта. Черните му очи, досущ като неговите, се усмихваха и той протягаше ръце към него, за да го прегърне. Едва тогава разбираше, че се е прибрал... у дома...
Стъпка след стъпка...
Внезапен гръм раздра небето и Коноха изчезна, а той отново се озова в полуразрушеното скривалище на Учиха. Само още малко... С мъка държеше клепачите си отворени. Боже, колко много сили му костваха да върви! Пред погледа му изплуваха черни очи, разширени от ужас и паника... Лице, което го посрещаше от толкова мисии, но не беше на дете, а на зрял мъж и той внезапно почувства огромна загуба, че го виждаше такъв. Той нямаше вече нужда от него, бе по-силен, по-издържлив, животът бе пред него... Но никога нямаше да забрави детето в Саске, защото именно детето беше това, което той се опита да защити. Саске...
Стъпка след стъпка...
Искаше да му каже толкова много неща. Нещо, което ще му даде утеха навеки и което щеше той да си спомня... с любов... Глупава дума... От къде я бе чул? И защо я използваше? Никога не бе влагал нещо в нея. Защо сега го правеше? Спря само за миг, който му се стори цяла вечност, пое си дъх накъсано и режещата болка му напомни, че още е жив... Трябва да направи само едно последно нещо...
Стъпка след стъпка...
Когато вдигна поглед, лицето на Саске бе близо и това, че го бе достигнал, накара устните му да се извият в усмивка. Вдигна ръка и го чукна по челото. Кръвта от пръстите му се смеси с дъжда и се стече по бузата на брат му.
- Това е за последен път... Прости ми, Саске!
Черните очи на Саске се размиха и той видя други очи. Зелени, проблясващи в сумрака на съзнанието му, което крещеше за почивка. Устните й се бяха извили в едно " о " на неописуема наслада, усещаше тялото й под своето, сладките гърди с най-красивите зърна, който се търкаха в дланите му, а той ги държеше нежно... Утробата й, която се обви около члена му и създаде триене, за което не мислеше, че някога може да съществува... Неговата Сакура! Неговият... живот... Неговата съвест... И неговото спасение... "Прости ми, малката ми, за всичко, което взех! Прости ми за това, че не ти дадох повече!" Дали някога тя щеше да му прости? Спомняйки си погледа й тогава, той разбра, че тя щеше да прости всичко, щеше да си спомня за него... с любов... Всичките угризения, цялата болка, която бе преживял, всяка една жертва за Саске, целият му път имаше смисъл... Щом имаше човек, който да си спомня за него с любов, който пазеше обич в сърцето си и това чувство бе запазено само за него, въпреки грозните постъпки, които бе направил... Имаше смисъл...
Зелените й очи избледянаха. Отдалечиха се от него. Той посегна към лицето й... Щрак!
*****
Сакура бавно отвори очи. Светлината, проникваща през прозореца бе сива и тя се надигна вдървено от леглото. Обърна поглед до себе си и сърцето й пропусна един удар. Нямаше го... Придърпа завивките до брадичката си, вдигна колене и се облегна назад... Очите й се затвориха и усмивката, която се появи на устните й бе мека. Вече не бе девствена. Това й носеше дискомфорт, разбира се. Плъзна ръка надолу по тялото си и се докосна между краката. Чувстваше се протъркана, разтегната, но... Вдигна пръсти към лицето си. Влажна. Все още. Колко объркващо?
Чувстваше едновременно и тъга, и радост... Той бе стигнал докрая и й бе дал много повече, отколкото си мислеше, че би могъл. Помнеше болката и как би могла да забрави, но после... Ино бе права. После болка нямаше. Пък и той не се задоволи да я има само един път. Направиха го няколко пъти, но не можеше да си спомни бройката, защото след това удоволствието бе единственото, което чувстваше и тези няколко пъти се сливаха в едно. Какво прекрасно чувство! Никога не се бе чувствала по този начин. Толкова изпълнена от... него.
Надигна се от леглото и нервно навлече дрехите си. Взе чантата на Дейдара от земята и се отпусна на леглото. Извади картонените кутии с храната и започна да се храни. Чувстваше глад, какъвто не бе изпитвала досега. И щастлива, също така... Щеше да го изчака да се прибере и отново щеше да настоява на своето... Знаеше, че рано или късно той щеше да се съгласи, защото я обичаше, а тя обичаше него. Той бе признал това и думите му отново й донесоха безмерна радост. Тя пропусна да му каже, че го обича... Но какво от това? Щеше да му го каже, когато се прибере... И щеше да му го повтаря, докато на него не му омръзнат тези клиширани думи.
Блуждаещите й очи се спряха на прозореца. Небето бе оловносиво и облаците все повече и повече притъмняваха. Дъжд... Но нали не беше на онова проклето място? Може би просто си беше естествено да завали и тя продължи да яде. Но някакво нагнетяващо чувство отново я хвана за гърлото и тя остави настрана картонената кутия. Изправи се, прекоси стаята и отвори плъзгащата се врата. Съскането от отварянето й наруши неестествената тишина, надвиснала над гората. Тя не усещаше вятъра. Вчера чуваше ромона на потока недалеч от тук, но днес напрягайки слуха си, не можа да долови нищо. Вдигна поглед към небето, което се продъни в същия момент и от него заваляха тежки, студени капки дъжд. Тя притисна ръка към гърлото си, слезе по стълбите и тръгна през гората. Търсеше пътеката, която щеше да я изведе на главния път, по който бяха дошли.
Облаците като че ли притиснаха земята, дъждът се усили и мъглата, която падна след това само засили сумрака. Сякаш се свечеряваше. Сакура я откри и не след дълго излезе на пътя, който се плъзгаше в плавна дъга покрай гората. Пред нея се ширнаха зелени поляни, над които бе надвиснала сива пелена от дъжда. Тя извърна поглед към базата на Акатски и чак сега осъзна, че бе мокра до кости. Зъбите й затракаха от студ и обви ръце около тялото си.
Нещо бе станало. Шестото й чувство го подсказваше. То я караше да усеща мраз сега. Но какво бе станало?
Не й се наложи да чака дълго. От мъглата на проливния дъжд бавно се оформиха две черни фигури и тя присви очи, за да ги види по-добре. Идваха от другата страна на пътя и отиваха към базата на Акатски. Червените облаци изплуваха по мантиите им и тя си помисли: "Но това са Дейдара и Итачи..." Въздъхна облекчено, но после... Походката им бе странна. Единият беше със шапка, другият нямаше такава. Над яката на робата му главата му бе обвита от нещо, което й наподобяваше хищно растение. Това бяха други членове на Акатски, но вече не можеше да се скрие от тях, защото предполагаше, че така застанала на пътя и те са я видели от далеч.
Сърцето й пропусна един такт, когато те се приближиха към нея и този, който носеше шапка вдигна глава. Носеше маска, която имаше дупка на едното око и тя почувства, че това око я изпива по такъв начин, че се почувства внезапно уморена. В ръцете си носеше човек, но тя обърна поглед към другия, който бе преметнал друга безжизена фигура през рамото си. "Джинчуурикита!" - помисли си замаяно тя, но се сепна от дълбокия глас на нинджата:
- Тоби! Този определено ми тежи! Да починем малко... - свали от рамото си безжизеното тяло и го хвърли на пътя в краката й.
Очите й го проследиха. После се отвориха по-широко и тя запремига няколко пъти. Ръката й се вдигна към устата и си пое хрипливо дъх.
Итачи...
Отпусна се на петите си и с трепереща ръка провери сънната му артерия. Нямаше пулс. Седна в калта и придърпа главата му в скута си, надвеси се над него, предпазвайки го от дъжда. Пръстите й отметнаха настрани кичурите коса от челото му, изтри кръвта от брадичката му и притворените й очи се взряха в неговите. Не бяха черни, нито червени... Ирисите бяха побелели и зениците им бяха като главички на карфици. Накрая той бе загубил зрението си. Огромна буца в гърдите й се надигна към гърлото й и тя се опита да я преглътне. Очите й се замъглиха.
Той е мъртъв... Мъртъв!
Тръсна глава, за да отхвърли грозната истина, но не успя. Сълзите й рукнаха като река и се смесиха с дъжда, който се стичаше по бузите й. Итачи...
Сакура вдигна глава нагоре и погледна към ръцете на маскирания нинджа. Черна коса. От отпусната ръка капеше кръв. Фигурата се размърда и извърна бавно глава към нея. Черните очи я погледнаха и тя видя в дълбините им огромна болка, може би такава, каквато тя изпитваше в момента. Болка, от която й се искаше да застине завинаги и да умре. Черните очи на Саске, които тя искаше преди за себе си. Искаше да я гледат с любов и тя да потъне в тях като муха в бурканче със мед. Сега същата тази болка, я смрази и задуши.
Устните му се оформиха в нейното име, но от гърлото му не излезе звук. Ръката му се протегна към нея.
Тя поклати отново глава и се наведе към Итачи. Пръстите й се заровиха в мократа му коса. Изхълца. Как би могла да спаси Саске сега? Та той бе убил брат си, подтикван единствено от кървавото си отмъщение. Как можеше да отмъщава за нещо отдавна погребано и мъртво? И какво можеше да му даде сега тя? След като всичко, което бе способна да му даде, принадлежеше на Итачи... В черните очи на Саске имаше чувството, че се оглеждаше като в бездънна пещера, от която бе излязло чудовище.
Толкова различни! Толкова дяволски различни...
Но бе обещала... Същото обещание, което й бе дал Наруто, сега тя го бе дала на Итачи и почувства тежестта на думата си като воденичен камък. Дълг... Дългът, за който й говореше Итачи, но чак сега бе способна да го види толкова ясно. "Единствено дълга ни надживява..." Май е вече ред на нея да поеме неговия дълг. Да защити брат му и да го върне... у дома...
Тя бавно вдигна поглед към Саске и също посегна към ръката му. Маскираният се дръпна една крачка назад. Извърна се към другия и нареди кратко:
- Зетсу, да тръгваме!
Ръцете й се вкопчиха в дрехите на Итачи, когато другия го вдигна. Зетсу я блъсна с ритник в калта и отново преметна тялото на Итачи през рамо. Тя се надигна на крака, стиснала юмруци в ръце.
- Саске! - изграчи дрезгаво Сакура. - Дайте ми го! На вас той не ви трябва...
Тоби не каза нищо.
Тя напрегна мускулите на ръката си и нападна.
Свитата й ръка премина през тялото му като в мъгла. Инерцията на силата й бе огромна и тя стовари юмрука си в земята, предизвиквайки глух тътен. В калта зейна огромна дупка. Тя се изправи веднага и нападна отново, но този път другия. Тялото й премина през неговото. Тя се спря, дишайки тежко и се извърна към тях, които само за миг се разтвориха във въздуха и не оставиха следа след себе си.
Сакура се отпусна на ръце и колене, превила гръб и зарида. От гърлото й се откъсна писък и падна в калта на пътя.
.................................. ........................................
Не знаеше колко време е била в калта, опитвайки се да спре да плаче. Струваше й се цяла вечност. После усети как някой я вдига от земята и пред погледа й се появи маскираното лице на Какаши-сенпай. Той се отпусна на земята, прегръщайки я като дете и пръстите му отмахнаха калните кичури от лицето й. Устните й бяха разкървавени и той плъзна пръст по тях.
- Сакура, добре ли си?
Дали бе добре? Да. Бе добре. Нямаше нищо счупено, нито пък бе изтощена от липса на чакра.
Кимна. С крайчеца на окото си забеляза Джирая-сама, но отново се задуши от буцата в гърлото си и успя само да облегне глава на гърдите на Какаши.
- Причини ли ти нещо Итачи? - попита той, докато милваше гърба й.
Тя обви ръце около тялото на учителя си.
"Много неща, Какаши-сенпай! Накара ме да погледна на себе си от друг ъгъл, даде ми нов стимул на живот... Накара ме да повярвам във себе си... Причини ми толкова много неща, че не знам дали ти си готов да ги чуеш!"
- Съвсем нищо. - тихо отвърна и си пое дъх тежко. - Съвсем нищо.
Дъждовните капки се плъзнаха по бузите й и влязоха в устата й. Бяха солени. После осъзна, че това не беше дъжда, бяха сълзите й, които отново бяха потекли от очите й.

КРАЙ