Дъжд

~7~
*****
- Цунаде!
Тя естествено чу името си, но беше прекалено заета да бие печати на документите, които Шизуне й подаваше с отривисти движения. Устните й се бяха свили в тънка линия. Усещаше как вената на слепоочието й пулсираше от едва сдържан гняв, но методично удряше по листовете хартия с печата, игнорирайки напълно присъствието на старейшините в стаята. След известно време документите бяха готови и Шизуне излезе навън. Цунаде вдигна поглед и отегчено изгледа старците пред себе си. Подпря брадичка на сплетените си пръсти и зачака.
- Това е крайно неуважително! - изсумтя през зъби Юкио-сама. - Стоим и те чакаме да ни обърнеш внимание вече десет минути!
- Можехте да се възползвате и да си тръгнете. - очите на Цунаде блеснаха, гласа й сякаш идваше от много далеч. - Ако не сте забелязали, имам работа...
- Достатъчно! - вдигна ръка Танака-сама. - Защо последни научаваме, че е имало нападение в Коноха и е отвлечена твоята ученичка?!
- Нямам представа. - вдигна рамене. - Напоследък съм затрупана с работа и не ми остава време да ви посещавам, за да ви казвам какво се случва в Коноха. Странно... - проточи саркастично. - Не виждам вашето куче наоколо!
- За какво куче става въпрос, по дяволите?! - Танака-сама се наведе към нея.
- За Данзо. - отговори вместо нея Юкио. Главната старейшина се облегна назад и сключи пръсти . - Сега като сме тук би ли ни обяснила за какво става дума.
- Да, Юкио-сама... - Цунаде кимна. - Имало е нападение. Разбито е жилището на Узумаки Наруто. И е отвлечена моята ученичка. Предполагам, че това са Акатски. Друго няма.
- Какво направи ти по този въпрос? - Юкио не остана впечатлена от явното пренебрежение в отговорите на Петата Хокаге.
- Пратих малък екип, който да претърси района, но предполагам няма да успеят да открият някакви следи. Мисията е провал още от самото начало.
- Но си ги пратила... Значи си вярвала, че има надежда.
- И така може да се каже. - равно изрече тя.
- Ами ако наистина са Акатски, Цунаде... Пратила си нинджи, които биха могли да рискуват живота си. Заради... - изсумтя презрително Танака. - ... твоята ученичка!
Цунаде се втренчи в него. Усети как цялата започна да се тресе от ярост и осъзна, че е на предела на здравия си разум.
- Заради моята ученичка лично бих отишла с екипа и нито за миг нямаше да престана да я търся!
В стаята се възцари потискащо мълчание.
- Данзо е прав. - Юкио-сама сви устни. - Ти си прекалено... зависима от емоциите!... И патетична също така... Нито за миг ли не си помисли, че може би бъркаш? А между другото... къде е Узумаки Наруто? Надявам се не си го пратила с екипа по откриването на ученичката ти! - гласа й стържеше неприятно по търпението на Цунаде. - Така все едно им даваш на тепсия Кюби..., ако наистина са Акатски...
Цунаде се облегна назад и впери поглед в тавана. Знаеше, че ако им каже истината, това никак няма да ги успокои. Все едно ще им даде още причини да я мислят за неспособна да взима правилни решения. Почувства се безкрайно уморена, но рече с отсъстващ глас:
- Не. Не го пратих, но въпреки всичко той е тръгнал след тях.
Танака-сама изхриптя.
- Това дете е повече от проблемно. Веднага изпрати някой след него! В този момент той не трябва да кръстосва наоколо и да се прави на самотен герой. Но... защо ли не съм учуден?!... Прилича на баща си повече, отколкото му се полага...
"Те са просто двама старци..., вглъбени единствено и само в миналото..." - Цунаде не отговори на забележката му. Последните лъчи на слънцето влизаха през широкия прозорец зад гърба й и ги правеха да изглеждат нереални. Като реликви от време, което всеки се опитваше да забрави, но те се хранеха от останките на миналото и напомняха, че го е имало някога. Ноздрите й потръпнаха от погнуса и с учудване забеляза, че гнева й бавно изчезваше заместен от прозрение... Прозрението, че може би са единствените oт това отминало време и сигурно са самотни и неразбрани. Мътните им очи я гледаха, но сякаш не я фокусираха, втренчени назад в техния свят. И я завладя внезапно съжаление. Може би приличаше на тях. И тя гледаше напред, но целуваше Дан и прегръщаше Наваки, още усещаше радостта от онези дни преди безвъзвратно да ги бе загубила. С какво бе по-различна от тези старци, освен може би, че бе Хокаге?
На вратата се почука. Данзо влезе и поздрави старейшините с поклон. Застана зад Танака-сама и я погледна със поглед, от който определено й стана по-зле. "Това копеле! Дошъл е отново да ме човърка!"
- Узумаки Наруто го няма. - излая той. - А ти си стоиш най-спокойно тук. Направи ли нещо по въпроса?
- Джирая тръгна след него. Сигурно ще го прибере до няколко дни... - направи пауза, след това стана и се поклони. - Ще ви помоля да ме извините, но имам работа...
Старейшините разбраха намека и станаха. Напуснаха стаята без да кажат нищо повече, но Данзо продължаваше да я гледа. Отвърна спокойно на погледа му и отново седна на стола си. Придърпа една купчина книжа към себе си и започна да чете.
- Бих искал, Цунаде-химе, да пратя малък отряд АНБУ след похитителите на твоята ученичка. - той постави длан отгоре на книжата, които четеше тя и Цунаде вдигна поглед към него. Бинтовете, с които бе увита почти цялата му глава бяха в ярък контраст с матовата му кожа. Частта от лицето му, която той показваше, бе разсечена от дълбоки бръчки и белези. Изглеждаше й точно като гладно куче, което вървеше след кървава следа. - Разполагам с класифицирани нинджи.
- Няма нужда. - усмивката й разтегна устните й. - Моите хора ще се справят.
Той отдръпна ръката си и с отсечена стъпка напусна стаята. Цунаде впи поглед в затворената врата. Терзаеше я мисълта, че Данзо иска нещо, в никакъв случай не само да й помогне. Корен се интересуваше от създалото се положение, а това не носеше нищо добро след себе си.
*****
Когато за първи път видя Наруто, почувства съжаление. Той беше отделен от останалите деца в Академията от някаква невидима бариера, която не само почувства, но и видя. Баща й я изпращаше до входа, когато забеляза русо момче да се люлее само на люлката в двора. Главата му, сякаш бе потънала в раменете и от цялата му поза лъхаше дистанцираност. Покрай него минаха други деца, но никой не се обърна да го поздрави. Тя за първи път виждаше пясъчно-руса коса и бе пленена от отблясъците й, когато слънцето минаваше през нея. Изглеждаше като ореол около главата му и си помисли, че ако има ангели, те със сигурност биха приличали на него.
- Тате, кое е това момче? За първи път го виждам... - и го посочи с пръст.
Хюга Хиаши вдигна поглед и усмивка заигра по устните му.
- Тази руса коса... Определено е сина на... - направи пауза, после каза меко: - Мисля, че се казва Узумаки Наруто.
Тя отново се загледа в него. Беше далеч от момчето, но почувства желание да се запознае. За това остави баща си и тръгна към люлката. Сутрешните лъчи проникваха през короната на дървото, за което бе закачена и слънчеви зайчета се гонеха по прясно окосената поляна. Вятърът шумолеше през листата и носеше мирис на липов цвят. Тя застана само на метър от него и промълви тихо:
- Ъм... здравей! Казвам се Хюга Хината..., а ти?
Той не отвърна на поздрава й, вместо това продължи да се люлее и да гледа земята под краката си. Със всяка изминала секунда тя ставаше все по-неуверена. Гледаше русата му коса и притеснена вкопчи пръсти пред гърдите си.
- Аз... аз се казвам... - започна отново тя.
Той махна с ръка и вдигна очите си към нея. Бяха с цвета на синчец и блестяха от едва сдържани сълзи, които той не проля.
- Махай се! - заповяда гневно. - Ако си дошла да ми се подиграваш, просто не си познала!
И малко останалата й увереност се изпари като капка върху нагорещен тиган.
- Но... но аз не съм дошла, за да ти се поди...
Момчето сви устни и рязко стана от люлката. След това просто й обърна гръб и закрачи към входа на Академията. Остави я недоумяваща и неразбираща сама на поляната и дълго време след това тя дори не смееше да му се обади поне за едно "здравей". А сетне докато учеха заедно, тя разбра, че никога няма да обича друг освен него. Беше толкова различен от нея, очароваше я неговата енергичност и емоционалност, която изригваше на повърхността на непредсказуемото му поведение. Колкото и плаха и неуверена да беше тя, толкова повече той беше... пълната нейна противоположност. Като дете бе очарована от него, а после осъзна, че го обича и че любовта й е несподелена. Нямаше сили да му признае обаче, страхуваше се от реакцията му, която можеше да варира от пълно пренебрежение до силен гняв. Някъде дълбоко в себе си знаеше, че такива като него не обичат плахи момичета, които се запъват на собственото си име. Такива като него търсеха кипящи от енергия и живот момичета, които да отвърнат със жар на тяхната емоционалност. Излишно бе да казва сама на себе си, че би могла да бъде и страстна, както той би искал, само ако си направи труда да вдигне булото на вечната й неувереност. Знаеше, че може да бъде такава..., но той така и не пожела да бъде по-близък с нея...
До онзи ден..., в който той бе разбрал... и я бе прегърнал... и тя усещаше тялото му долепено до своето... Усещаше дъха му, русата коса, която я очароваше, гъделичкаше бузата й и тя не можеше да повярва, че той я държи в ръцете си и че й говори така, както само в сънищата си го виждаше. А сега... сега бе по петите му.
Не бяха открили нищо и се бяха разделили още привечер. Отказа се от мисълта да почива. Просто пое в посоката, от която видя чакрата му. Беше уморена и изтощена, но продължаваше да движи в тъмната гора. Не ползваше Бякугана и явно за това не усети присъствието на нападателя си. Някой я хвана за крака и я повлече надолу. Тя загуби равновесие и се опита да направи финт във въздуха. Извади куная си, но в следващия момент удари главата си в клона. Последното нещо, което усети бе, че падна болезнено на земята. Нощното небе, обсипано със звезди се завъртя като калейдоскоп от ярки светлини и тя загуби съзнание.
*****
Болката в гърдите му го проряза като нож и го събуди. Итачи впери очи в тавана. Знаеше, че е ден, но сумрака пред погледа му, не му позволяваше да види ярка светлина. Пое си дълбоко дъх. Почти дванайсет часа бяха минали от вземането на хапчетата и действието им започваше да отслабва. Оставаха му малко дни и той се запита с тревога дали не бе закъснял прекалено много. Обърна бавно глава към нея.
Цветът на очите му се промени и те станаха кърваво-червени. Виждаше лицето й в профил и изражението й бе меко. Излъчваше невинност, която повече щеше да отива на някое дете, но не и на нея. Беше я превел в една доста непозната територия и ако бъде честен спрямо нея, една девствена ципа между краката й, не можеше да я направи невинна. Вече не... Не и по този начин, по който той бе посегнал към нея... Но... не бе стигнал докрая. И не смяташе изобщо да стига до този край. Искаше само да я държи под напрежение и под някакъв подсъзнателен страх, че е способен да й направи всичко. Така поне щеше да е покорна и щеше да я държи под контрол без да използва генджутсу, което изискваше цялата му чакра и концентрация. Така, че нека си мисли всичко... дори и да допуска, че би могъл да я изнасили. Това го удовлетворяваше напълно.
Той стана от леглото. Следващите два часа го нямаше в стаята и когато се върна, не бе изненадан като видя, че тя е будна. Не се опитваше да се развърже. Гледаше през прозореца към сивият ден. Беше престанало да вали. Остави плика с храната на масата и се приближи към леглото, но Сакура не реагира по никакъв начин на присъствието му. Итачи отхлаби въжето и го пъхна в джоба на панталона си. Ръцете й придърпаха одеялото към брадичката й и тя го погледна за първи път, откакто бе влязъл в стаята. Нямаше и намек за агресия, вместо това приличаше на малко, уплашено момиченце, което сякаш се намираше на кръстопът и не знаеше по кой път да поеме. Лицето му се скова и почувства съжаление към нея и омраза от онова, което бе направил. Тоби беше дяволски прав - той бе препълнен от угризения...
- Донесох ти храна. - наруши потискащото мълчание той. - Яж, защото ще се наложи да те изведа от тук и да отидем... на едно друго място...
Итачи се дръпна от леглото и седна на един от столовете до масата. Подпря лакти на нея и запали цигара. Позата му бе странно затворена и Сакура бе повече от изненадана да го види такъв, след като бе направил... тези вулгарни неща с нея, но той я изненадваше всеки път със странното си поведение. Тя се изправи, припряно обу панталоните си, които бяха захвърлени на земята и седна на масата срещу него. Придърпа плика към себе си, извади храната и започна да се храни бавно. В ъглите на стаята се гонеха сенки. Леглото бе разбъркано и тя отмести очи, изчервена от спомените, които я връхлетяха... Колкото и да се мъчеше да не го гледа, толкова погледа й все попадаше на него. И когато, добила повече смелост, се осмели да го погледне по-внимателно, осъзна, че той изобщо не я гледаше. Беше втренчил червените си очи в някаква точка над лявото й рамо и мислеше за всичко друго, но не и за нея. Това я успокои някак и зададе въпроса, който най-много я терзаеше:
- От кога си болен?
Итачи фокусира очите си върху нея. Лицето му бе сериозно и той не се усмихваше. Паузата бе прекалено голяма и тя реши, че изобщо няма да й отговори.
- От близо десет години. - отвърна той.
Тя пресметна бързо.
- Тогава си бил още в Коноха... Някой друг знае ли за... твоето състояние? - той отново забави отговора си, за това допълни припряно: - Не е нужно да ми казваш. Знам, че дори да го направиш, едва ли ще ми кажеш истината.
Един мускул на бузата му заигра и тя си помисли, че той ще се усмихне, но изражението на лицето му не се промени.
- Искаш ли да разбереш истината, момичето ми? - попита рязко Итачи. - Онази истина, която аз знам и която е управлявала моя живот досега?
Сакура спря да яде и плъзна пръчиците по масата към него. Очите й не се отделяха от неговите и имаше чувството, че от отговора й зависят много неща. Беше забелязала и по-рано, че има много бели петна около него, които нямаше как да се обяснят и знаеше, че само той може да даде отговор на всичките й въпроси. Но дали щеше да бъде искрен?
- До колко може да вярвам на онова, което ще ми кажеш? - запита тя.
Устните му се изкриваха в усмивка и той сложи длан на гърдите си.
- Заклевам се, че всичко, което ти кажа, ще бъде самата истина. Давам ти думата си на нинджа!
- Ти си предал собствения си клан и селото си! - Сакура се изсмя презрително. - Какво те кара да мислиш, че думата ти би ме впечатлила?!
Усмивката му се стопи и той извърна поглед от нея. Шаринганът му изчезна и очите му отново добиха естественият си цвят. Угаси цигарата си и когато отново я погледна, тя имаше чувството, че е засмукана в дълбока черна дупка.
- Тогава приеми следващите ми думи, които ти кажа, че са... моята изповед. - черните му очи я пронизаха като кинжали. - Изповедта на един мъртвец!
По стъклото на прозореца зад него започнаха да се стичат капки дъжд. Тя се облегна назад в стола и скръсти ръце пред гърдите си, изпъвайки краката си под масата. Въпреки, че бе потресена от думите му, сложи маска на абсолютно безразличие.
- Защо ще искаш да ми казваш изповедта си? Нали съм ти враг? Какво целиш, Итачи?
Той също се облегна назад и запали нова цигара. Звукът на дъжда се усилваше и остана известно време заслушан в него.
- Кажи ми, Сакура... Обичаш ли Саске?!
Тя не очакваше именно този отговор на нейните въпроси, за това запремига бързо. Гледаше го с отворена уста и й трябваше доста дълго време, преди да отговори:
- Това какво общо има с онова, което ще ми кажеш?
- Много общо... - кратко й отвърна той. - Всъщност от отговора на именно този въпрос зависи дали ще ти кажа...
- Сега като се замисля, забрави... - Сакура махна с ръка, прекъсвайки го и стана от стола си. - Не желая да си играя на гатанки с теб! Ако ще ме водиш някъде, за да ме убиеш, готова съм...
Обърна му гръб с намерението да тръгне към вратата, но не бе направила и две крачки, когато той я сграбчи за раменете и насила я обърна към себе си. Гневът му бе изкривил чертите на лицето му и той излая в лицето й:
- Отговори ми, по дяволите! Толкова ли е трудно да бъдеш откровена?! Обичаш ли го?
- Да! - изкрещя. Безпричинната му ярост я разгневи и тя го отблъсна от себе си. - Да! Обичам го! А ти какво очакваше да ти кажа?! - пое си дълбоко дъх и изсъска през зъби. - Че обичам теб ли, след като почти ме изнасили, копеле мръсно?!
Той сграбчи брадичката й с пръсти и повдигна лицето й към себе си.
- Тук "почтито" не се брои, малката ми! - изръмжа в отговор Итачи. - Защото ако се броеше, аз още щях да съм надървен, а ти щеше да знаеш какво е да се чукаш с някой от клана Учиха...
Бузите й се оцветиха в червено и си пое дъх, за да му отговори, но той стисна пръсти и скова долната й челюст.
- Няма за какво да ми се оправдаваш! И двамата видяхме на два пъти колко лесно можеш да бъдеш склонена... Ако на тебе ти е по-удобно да мислиш за това, като за изнасилване, имаш пълното право... Но, повярвай ми, за мене няма никакво значение! По-важното е да знам дали обичаш Саске...
Ноктите й се впиха в ръката му и той отпусна хватката си.
- Да! - повтори Сакура и очите й се притвориха при тази лъжа. - Обичам го.
Итачи дръпна ръката си и отново седна на стола. Кимна й отсечено.
- Седни. Искам да изпуша цигарата си и тръгваме.
Сакура се подчини. Гневът й още бушуваше в гърдите й. Стисна ръце в юмруци под масата и втренчи очи в неговите.
- Искам да ми обещаеш нещо. - устните му се свиха в права линия и тя видя как си пое дъх хрипкаво. Притисна длан към гърдите си и се изкашля сухо. Явно успя да потуши поредния спазъм, защото продължи: - Искам да направиш всичко, за да върнеш Саске в Коноха..., след като свърша с него! Обещай ми...
Сакура очакваше всичко, но не и това. Облакъти се на масата, привеждайки тяло към него. Зелените й очи се свиха в тесни цепки.
- Какво целиш, Итачи? Какво искаш?...
- Обещай ми!... И ще ти кажа...
Той отново се облегна назад в стола си. Лицето му потъна в сянка и тя не можеше да го види през малкото разстояние между тях. Някакво неприятно чувство я стисна за гърлото, но успя да каже ясно:
- Обещавам! Имаш думата ми!
Итачи угаси цигарата си. Известно време и двамата останаха заслушани в дъжда. Сакура забеляза как мъглата бавно обви селото. Сетне той придърпа кутията с цигари към себе си, затъкна една между устните си и запали. Впери поглед във въображаемата точка над рамото й и започна да разказва.
*****

Стига бе! И тук ли има нарутарди! Не лош стил на писане, даже добре, но си пилееш таланта.

kartacha писа: писа:

Стига бе! И тук ли има нарутарди! Не лош стил на писане, даже добре, но си пилееш таланта.

А аз й казах, че ако смени имената и разгърне нещото в обем, би се получил доста добър любовен/романтичен роман. Освен това аз съм подбудителят да пусне историята и се радвам, че го направих
ОЩЕ, Още!

Историята е хубава. И аз искам да продължи.
Така че Црвена Роза, давай в същия дух.

Аз заради имената така и нямах нервите да изчета второто. И сюжетът и всичко, не знам. С удоволствие чакам да го завърши обаче, за да мога да хвърля цялостен поглед...върху следващото.

Ще продължа да пускам, така че съвсем ще завиете от болка, щом спомена Наруто! Относно коментарът на kartacha, изобщо не се сърдя за мнението му. Тогава съвсем ме дръстеше тъпнята и това успя да роди главата ми по всичките фенфикшъни, до които се докопах.

~8~
*****
Някой я носеше... Хината бе сигурна в това. Тялото й, сякаш се люлееше в люлка, но как само я болеше главата. Имаше чувството, че черепа й ще се пръсне на парчета. Притвори очи. В началото не видя нищо, но погледа й бавно се избистри и очите й се разшириха.Устните й прошепнаха името му:
- Наруто!
Той наведе глава към нея и спря до едно дърво. Остави я облегната на дънера и седна в тревата, кръстосвайки крака. Небето изсветляваше. Тишината ги обгърна и той се наклони към нея. Пръстите му докоснаха подутината на челото й и тя затвори очи, когато усети пронизваща болка. Тя го чу как си пое дъх.
- Ако знаех, че си ти, никога нямаше да те нападна. - хвана ръката й. - По-добре ли се чувстваш?
- Трябва да... трябва веднага да се върнеш в Коноха! - Хината стисна пръстите му. - Какво правиш тук, за бога?! Трябваше да излъжа Какаши-сенпай, за да не се притеснява за теб... Ти... О, Наруто...
- Не говори! - той притисна пръст към устните й и се огледа. - Близо съм...
- Какв...
- Шшт! - заповяда той.
Хината погледна към лицето му. Русите му вежди бяха свити над поразителните сини очи, които в сутрешният сумрак блестяха с някакъв огън. Той остана дълго време наведен към нея, с наклонена на една страна глава и тя разбра, че чакаше. После внезапно се раздвижи и отново хвана ръката й.
- Направих няколко клонинга, които да претърсят околността... Трябва да съм внимателен! Къде са другите?
Тя отново затвори очи.
- Разделихме се... Не намерихме следи и не знаем нищо за похитителите...
- Значи не знаеш, че Сакура е отвлечена от Хошикаге Кисаме и Итачи? - попита рязко той.
Хината поклати глава. Усещаше как реалността започна да се изплъзва от ръцете й и отчаяно се опита да я сграбчи.
- Ще те оставя тук, Хината... - гласът му идваше от много далеч. Очите й останаха затворени. Съзнанието й се бунтуваше, дори се опита да го стисне за ръката, която той издърпа от нейните. - Ще дойда при теб по-скоро, отколкото си мислиш!
"Не! Не, Наруто, не тръгвай!... Моля те..." Хината се опита да изкрещи тези думи, но единственото, което излезе от гърлото й преди мрака отново да я обвие, бе стон. Той я прегърна силно към себе си и целуна челото й, преди да я остави в тревата.
*****
Нощната тишина ги покриваше като одеяло. Луната осветяваше върховете на боровете в сребриста светлина. Нямаше вятър и тя внезапно се почувства като застинала в картина, захвърлена от реалността някъде далеч, в друг свят... и в друго време. Сред дърветата се виеше пътечка и тя знаеше на къде ще я отведе, ако я последва. Към нейното любимо място, където се намираше порутен храм, преживял толкова много неща, но все още извисяващ се над времето. Като нея... Усмивка заигра по устните й. И тя бе стара, почти толкова, колкото храма, който така обичаше. И тя изживя живота си, допусна толкова много грешки и сега й предстоеше единствено да зарови глава в тревата и да остане така завинаги. Беше убедена, че желае смъртта повече от всеки друг на този свят. Копнееше за нея всеки ден, откакто навлезе в залеза на годините си, но вместо това смъртта реши да й се подиграе и взе без време толкова други хора, които със сигурност заслужаваха повече живот, отколкото нея... Е, да, защо ли трябва да се учудва на противното чувство за хумор на живота! Колкото повече желаеш нещо, толкова повече то ще бяга от теб...
- Сигурна ли си, че иска да се видим там, Юкио? - тихо я запита той и я откъсна от безрадостните й мисли.
- Да. - кимна тя. - Каза да отидем в храма в боровата гора.
- Как ме болят старите ми кости... - оплака се Танака-сама и гласа му я подразни почти толкова, колкото и вечното му мрънкане. - Защо ще ни кара да идваме посред нощ тук?
- Предполагам, че заради Цунаде... Предпазлив е.
Той не каза нищо повече и мислено тя му благодари за това. Толкова рядко чувстваше такова спокойствие, както сега. Предполагаше, че няма да го чакат и не се излъга. Благодарение на способностите си на харагей, тя усети присъствието му още преди да го е видяла. Беше седнал на покритите с мъх стъпала към входа на храма. Едната му ръка беше подпряна на вдигнатото му коляно. Лунната светлина го обливаше в мека светлина, но лицето му тънеше в сянка.
- Какво е това нещо, което е толкова важно, че ни накара да дойдем чак тук?! Толкова ли не можа да го кажеш в селото? - гневно запита Танака-сама.
Нинджата поклати глава.
- За такова нещо предполагам няма безопасно място, където мога да го кажа. Дори и тук...- той се ослуша и се извърна към нея. - Юкио-сама усещате ли нечие друго присъствие?
Очите й се присвиха и тя поклати глава.
- Не. Говори! - внезапно повя хладен вятър и тя почувства студ. Подозираше, че онова, което той ще й каже никак няма да й хареса.
- Почти съм сигурен, че знам кой стои зад нападението в Коноха и отвличането на ученичката на Цунаде... - той направи пауза, после добави рязко: - Учиха Итачи.
Юкио почувства внезапна нужда да седне, но остана втренчена в него. Танака-сама си пое шумно дъх.
- Какво те кара да мислиш, че е той? - изграчи сухо и от звука на гласа му, тя почувства болка в ушите. Това предположение я парализира и не каза нищо.
- Просто чувство... Нищо повече. Последният път, когато дойде в Коноха бе при смъртта на Третия. Макар пак да търсеше Джинчуурикито на Кюби и тримата знаем, че дойде заради нас! - той се изправи и погледът му премина по неподвижните им лица. - Предупреждаваше ни. Сега отново е дошъл с предупреждение. След няколко дни е Чуунинския изпит и Петте Кагета ще присъстват. Каква по-добра възможност от това да ни отмъкне Кюби, когато всички са тук?! Каква по-добра възможност от сега, за да ни припомни миналото?
- Погрижи ли се за това? - запита най-накрая Юкио-сама. - Изпрати ли вече някой?
Някъде сред клоните на боровете се обади бухал.
- Да. - отговори нинджата. - Пратих най-добрия си човек след екипа на Какаши...
Юкио-сама се приближи до стъпалата и се отпусна на тях. Наведе глава и впи поглед в земята, покрита с борови иглички. Най-страшният й кошмар се сбъдваше. Така и не забрави нощта, в която той изби клана си, така и не можа да прости на себе си, че не се отметна от решението. Защо тогава това й се струваше най-нормалното нещо на този свят? Защо си мислеше, че е най-добрия начин да защити Коноха? Сега след тази кардинална постъпка, престъплението й се струваше безсмислено и жестоко. Но как може да върне времето назад?
- Осъзнавате ли, че разкриването на цялата тази гадост по време на Чуунинския изпит, може да ни постави в доста неблагоприятно положение пред Даймийото и Кагетата? - гласа на Юкио-сама бе само шепот и двамата мъже напрегнаха слух, за да я чуят. - Представете си реакцията на Цунаде... Положението е... меко казано, страшно...
- Вече съм пратил човек, Юкио-сама... Няма поводи за притеснения. - повтори нинджата.
Тя вдигна глава и се изправи бавно. Раменете й бяха приведени, сякаш носеше прекалено голям товар на тях. Чувстваше се по-мъртва, от когато и да е било.
- Надявам се всичко да се оправи... В противен случай и тримата ще се наложи да си понесем последствията. Въпреки всичко... - тя впи поглед в нинджата пред себе си и за първи път се обърна към него по име: - ... съм убедена, че ти ще се справиш, Данзо.
*****
"Каква невероятна чакра!" - помисли си тя и се приближи още повече към него. Тялото му беше отпуснато, лицето му изразяваше безразличие... В очите му не трепна нищо и това я развълнува. Никога не бе попадала на човек като него. Човек, който криеше абсолютно всичко под маска на пълно безразличие. Имаше чувството, че се оглежда в очите му като огледало - вижда собственото си отражение и чувствата си, но... какво ли имаше зад огледалото?... Само каква загадка представляваше той! Тя облиза нервно устни. " Сладка чакра... Много, много сладка... "
- Какво искаш от мен, Саске? - попита тя и затаи дъх, очаквайки отговора му.
За първи път откакто бе влязъл, той я погледна. Не че не я гледаше като влезе, но тя имаше усещането, че очите му минават през нея като лъч светлина през тъмна стая. Сега той я фокусира и отвърна:
- Ела с мен! - имаше дрезгав тембър, който предизвика тръпки по цялото й тяло. - Суигетсу освобождава затворниците... Вече нямаш работа тук.
Да дойде с него? О, да! Искаше да дойде с него, защо не... Беше чула също слуха, че Саске е убил Орочимару. Това лудо копеле най-сетне го нямаше! Така и не разбра страстта му към експериментите с хора. Подозираше, че е садист именно заради тези налудничави опити и изпитваше презрение към него. Но беше задължена и трябваше да изпълни своя дълг. Орочимару бе мъртъв, а заедно с него бе мъртъв и дълга й. Споменаването на името на Суигетсу я накара да свие устни и да се дръпне от него. Този глупак с тази противна чакра, от която й се повдигаше! Тя прокара пръсти през червената си коса, чудейки си дали няма да може да накара Саске да си промени решението спрямо Суигетсу. Дали да не му каже, че се дразни от Суигетсу и че няма нужда от него, след като има нея? "Това си е загуба на време! Той отдавна е решил..." - каза си тя, но въпреки това опита:
- Нямаш нужда от Суигетсу, Саске... Аз съм ти напълно достатъчна...
- Значи идваш с мен. - ръката му, която бе отпусната върху ръкохватката на катаната, се сви. Лицето му не изразяваше никакви емоции, но тя разбра, че той е доволен.
Приближи се отново към него. Постави длан на дивана между широко разтворените му крака и се отпусна на нея. Очите му я гледаха без да мигнат, той не каза нищо, не направи нищо и това я накара да бъде по-смела. Устните й се наведоха към лицето му с ясното намерение да го целуне. Очакваше, че ще поеме някаква инициатива и ще се отзове на поканата й, вместо това веждите му се свиха над черните очи и той каза тихо:
- Не ставай нагла, Карин! Не те каня да дойдеш с мен, защото искам нещо друго от теб. Поне не това, което искаш да направиш сега... Искам единствено способностите ти на нинджа!
Усмивката бавно изплува на лицето й. Тя впи устни в неговите и вкара езика си между здраво стиснатите му зъби. Имаше чувството, че е попаднала в някакво лепкаво море от сладост. Той не отвръщаше, но за нея това нямаше никакво значение. Беше пленена от невероятното му излъчване още когато за първи път го видя. Не беше учудена да разбере, че изпитва същите чувства и сега. Отдръпна се от него само за миг. После го прекрачи и се отпусна в скута му. Дланите й предърпаха главата му и тя отново допря устни към тази уста, която я влудяваше. Прокара длани по врата му и ги спусна по голите му гърди, удивена на топлата кожа и на твърдите мускули, които усети. Затвори очи и притисна тяло към неговото.
Саске продължи да върти катаната в ръката си. Пронизващите му очи се впиха в лицето й. Тя се наслаждаваше на това да го целува и докосва и той виждаше това по израза на лицето й. Той подпря меча си на коляното и я хвана за ръцете, отдръпвайки се от нея.
- Не ставай нагла, Карин! - повтори отново Саске.
Това бе достатъчно, за да прекрати опитите си за сближаване тя. Седна до него, а погледът й се наведе надолу, засрамена от действията си. Не знаеше дали чувства срам или радост. Единственото чувство, което изплува в съзнанието й, бе страст. Вратата се отвори и в стаята влезе Суигетсу. Той кимна на Саске и каза:
- Затворниците са освободени. Можем да тръгваме.
Саске не каза нищо, втренчил очите си в Карин. Беше само миг, но се наслаждаваше на целувката й толкова, колкото и тя. До момента, в който осъзна, че косата, която се бе спуснала като завеса от двете страни на лицето й, бе червена..., а не розова. Цялото му тяло се разтресе от гняв. Устните му се опънаха в права линия и той се изправи рязко.
*****
"Наруто!"
Хината се стресна и рязко отвори очи. Слънчевите лъчи топлеха лицето й и тя усещаше, че гърлото я боли. Дали бе извикала? Ръката й се вдигна към шията и тя преглътна няколко пъти, за да спре паренето там. Очите й се премрежиха и облегна глава назад. Вятърът я докосна леко като с перце и отмахна няколко дълги кичури коса, които бяха полепнали по бузите й. Болката в главата й бе намаляла и тя можеше да мисли ясно.
Той я беше нападнал... А сетне я изостави тук, за да продължи да търси Сакура... Учиха Итачи...
Гърдите й хлътнаха навътре и си пое дъх насечено. Сърцето й се сви. Трябваше веднага да го върне. Луд ли е, щом е тръгнал по следите на Итачи?! Това беше клопка и Наруто бе тръгнал право натам...
Движение...
Тя наостри уши. Някой се приближаваше бързо. Вятърът огъна клоните на дървото, на което се беше облегнала. Посипаха се сухи листа. Слънчевите лъчи пробягаха по лицето й. Тя извади куная си и направи движенията за Бякуган. Видя чакрата му само на няколко метра от нея. Изправи се рязко и нападна. Ударът й беше отблъснат и тя впери поглед в нинджата пред себе си. Веждите й се свиха над носа. Отдръпна се назад, държеше ножа пред лицето си.
- Сай! - гласа й бе дрезгав и отново почувства болката в гърлото си. - Какво правиш тук?
Той наведе глава и с плавно движение прибра късия си меч, с който отблъсна атаката й, в ножницата на гърба си. Гримасата му се разчупи от широка усмивка, която обаче не достигна до очите му. Хината върна очите си в нормалното им състояние и ги присви, оглеждайки го изпитателно.
- Чух вик. Ти ли беше? - попита той. Хината сви рамене и кимна. - На мисия съм.
- Цунаде-сама ли те праща?
- Да. Трябва да върна Наруто в Коноха преди да е попаднал на Акатски. - той помълча малко. - Знаеш ли на къде е тръгнал?
- Не. - Хината наведе глава и отново седна на земята, подвивайки крака под тялото си. Пръстите й се вкопчиха в скута й и той с учудване видя, че тялото й трепереше. Имаше огромна синина на челото и той я попипа с пръсти.
- Какво е станало с теб? Да не би някой да те е нападнал?
Тя поклати глава.
- Само Наруто... без да иска. И двамата си мислехме, че ни напада някой друг. Ударих се като падах от дървото и... той ме остави, за да продължи търсенето. Каза, че е близо и трябва да бъде внимателен.
Сай седна до нея. Пръстите му се заровиха в малката чантичка отзад на кръста му и извади от там някаква тубичка. Изстиска малко в дланта си и намаза леко челото й.
- Това малко ще успокои болката... - очите му не се отделяха от лицето й. - Близо е... само Амегакуре...
- Спомена, че Сакура е отвлечена от Учиха Итачи... - продължи тя.
Ръката на Сай застина във въздуха. Той отклони поглед от нея и мълчанието му се проточи. Хината вдигна глава.
- Трябва веднага да го намерим... - беше прекалено вдълбана в собствената си тревога, за да забележи, че реакцията му е странна. - Аз починах достатъчно... и мога да продължа.
- Да... - рече с отсъстващ глас той. - Трябва да продължим, но ако не се чувстваш добре...
- Добре съм. - прекъсна го тя и се изправи. - За Бога, нека да побързаме преди да е станало твърде късно!
*****

За Наруто знам толкова, колкото се научава от гледането на два епизода по телевизията, случайно подбрани. Просто вечерях.
Това не ми пречи да чета разказите и да ги харессвам, просто подозирам, че ако озвуча реакциите си гласно, някой по-нестабилен фен на сериала може да си направи сепуку с ръждив кухненски нож китайско производство !

Повечето фенове на Наруто са деца. И съвсем вярно, че след като са деца, психиката им и доста слаба и като нищо биха си направили ритуално самоубийство, четейки коментара ти. Когато аз почнах да гледам Наруто, ми хареса идеята, което ме навежда на факта, че по принцип на мене ми харесват идеи, концепции, разни психологически и философски възгледи. Това пък води до другото, че рядко бих характеризирала нещо като абсолютно тъпо или че не става. Винаги намирам нещо, на което си заслужава да се обърне внимание!

Та така... От много време спрях да гледам Наруто. Просто намерих други анимета, които да си заслужават. Скоро изгледах Higurashi No Naku Koro Ni и сега съм на Monster. Не се оплаквам.

~9~
*****
- За да започна отнякъде своята история, може би трябва да се върна назад в миналото, преди аз да се родя или това минало да почне да ме касае по някакъв начин. - започна разказа си Итачи. - Може би си чувала, малката ми, за създаването на Коноха или този период е бил умело скрит. Но с риск да ти кажа нещо, което знаеш, ще го повторя. В началото нашия свят е бил разделен на кланове, които воювали по между си или били наемани от други кланове за същите мисии, които изпълнявате и сега. С тази разлика, че тогава не е имало нито Даймийо, нито Каге. Съществувал е само дълга към клана и принадлежността към него. Животът е бил по-прост, политика е нямало и всичко се е свеждало до клана. Периодът е бил бурен, едни кланове са измирали само за една нощ, други се възраждали на тяхно място... И сред цялата тази анархия, която си имала някаква подреденост, се откроили два клана - силни и нови. Шаринган-кланът на Учиха Мадара и горския клан на Хаширама Сенджу. Ако едната страна наемала хора на Учиха, другата веднага давала поръчки на техния еквивалент Хаширама. Случвало се е да се опонират на бойното поле, но превес на силите е нямало. Докато след известно време основателите на двата клана се срещнали, не за да воюват, а да обсъдят съюза си. Така след тази странна симбиоза се поставило началото на Конохагакуре. Хаширама Сенджу станал Първия Хокаге и избрал двама старейшини, които от своя страна определили Даймийо и назначили Учиха Мадара в Специален отряд за покушения и тактики, иначе казано АНБУ. Друг е въпроса, че Мадара не е бил толкова посредствен в желанията си и амбицията му не е била само да изпълнява заповеди, предоставяйки хората си на усмотрението на някой друг. Той е имал пълното право да изисква да бъде Първи Хокаге, но клана му е бил малък и буквално бил погълнат от горския клан на Хаширама. Връщане назад нямало, но дори и да е имало Мадара е бил предвидлив. Вярвал е, че ще дочака своя час... - Итачи замълча за малко, след това продължи: - Но часът му така и не настъпил. Решил, че единствения начин е да се върне назад и да отдели клана от новосъздаденото село. Естествено очаквал съпротива от страна на Хаширама, но това, което го е изненадало дошло от неговия клан, който открито се противопоставил на разделянето. Били минали години от създаването на Конохагакуре и много хора, както от клана на Учиха, така и от клана на Хаширама, свикнали със спокойствието. Едно разделяне би върнало света в началото му, в една война, която никой, като че ли не желаел. Така се е стигнало до битката в Долината на Края, в която двамата създатели на новия свят сблъскали силите си и Учиха Мадара загубил всичко, включително и живота си... или поне така се говори... Минали години, през които се сменили няколко Хокагета, нo никой от тях не е бил от клана на Учиха. Те били заставени да живеят в покрайнините на селото и заедно със АНБУ и новосъздадената полиция се превърнали просто в кучета, които изпълнявали най-мръсните поръчки. Отритнати от останалите кланове в селото, много скоро след това кланът просто потънал в забвение. - той повъртя цигарата в пепелника преди да насочи вниманието си към нея. - И така дойде моя ред... Никога не съм искал да се раждам в този клан и никога не съм бил във възторг от способностите си, които са създадени с единствената цел да убиват. Може би съм прекалено мек за Учиха, но като всеки друг като част от клана имах дълг и го изпълнявах съвестно. Бях обявен за една от надеждите на Коноха поради ранното си развитие. Тогава се говореше за "възраждане на клана ", но явно не съм бил толкова просветен. Едва когато станах лидер на един от отрядите на Корен, баща ми реши, че ми е време да знам... новата си мисия. Готвеше се заговор... за убийството на Третия Хокаге и за превземането на селото. Беше се появила клика, начело със баща ми и редовно се образуваха събрания, в които последователи на Мадара се съвещаваха и изготвяха военна стратегия. За тях аз щях да съм съвършеното бойно оръжие и така щях да им помогна да възродят клана. Искаха информация от Корен, защото аз бях станал част от отрядите на смъртта и знаех тайни, които трябваше да им кажа, заради лоялността си към тях. Дългът ми към Учиха не ми даваше да мисля по друг начин, освен да се отзова веднага и да се подчиня на баща си. Но... аз се съмнявах... и бях на кръстопът... Не знаех кое е по-правилно - да бъдеш задължен към клана си или да бъдеш задължен към селото си. И в двата случая някой губеше и аз претеглях вариантите с различни тежести. Защото ако заговора на моя клан успееше, Конохагакуре щеше да престане да съществува. Войната с другите шиноби нации щеше да е неизбежна и в нея щяха да умрат много хора, а повече от всичко на света бях намразил войната. Всичките тези военни мисии на АНБУ, от които се връщах вкъщи с кръв по ръцете, приятелите ми, които умряха и останаха неизвестни... Не смятах, че изобщо е правилно да се изготвят стратегии за убийството на Хокагето. Опитах се да говоря с татко насаме, но споменаването на тревогите ми го доведоха до луд гняв и той ми забрани изобщо да давам гласност на съмненията си. Изиска от мен безпрекословно подчинение... - Итачи остави неизпушената цигара в пепелника и подпря лакти на масата. Главата му се наведе надолу и гъстите черни коси покриха лицето му. Следващите му думи, сякаш долетяха от много далеч: - Не знаех какво да правя... Онова, което мислех за правилно бе в ущърб на клана и изричането му бе светотатство. Толкова се радвах, че Саске бе прекалено малък, за да бъде и той просветен в тази мръсотия, в която бях въвлечен аз. Знаех, че амбицията на баща ми нямаше да се задоволи само с мен и че рано или късно Саске щеше да разбере и да му се изисква същия дълг, който и аз плащах. Той беше единственото чисто нещо, което остана от нашия загнил клан и естествено беше да го защитя и да направя така че той никога да не разбере за този заговор. Не бях на себе си и най-добрия ми приятел виждаше това. Шисуи не беше посветен, може би защото нямаше големи заложби на нинджа. Реших, че ако му споделя тревогите си, ще се почувствам по-добре и го направих... Беше огромна грешка и го разбрах веднага, още щом започнах. Той беше сирак и бе загубил родителите си през Последната Нинджа Война. Осъзнаването, че именно нашия клан подготвя мащабна военна операция, го шокира дори повече от мен. Същата вечер ми прати бележка да се видим на реката, но Данзо ме забави с уточняването на следващата мисия, а когато отидох на мястото на срещата бе вече късно... - той вдигна очи към нея и тя бе потресена да види изражението на лицето му. Очите му бяха хлътнали навътре, устата му се изви в тъжна полуусмивка. - Вината за смъртта на Шисуи бе моя... Не трябваше да му споменавам нищо. Трябваше да запазя съмненията за себе си и да продължа да изпълнявам дълга си към Учиха. Не можех да избягам от това, което съм и не трябваше да товаря друг с тази дилема, чиито отговор бе пред очите ми, но аз бях глупав да си мисля, че мога да променя нещо... или да променя себе си... Така се появи Мангекьо Шарингана и аз станах носител на тази специална техника. Защото макар да не бях убил Шисуи, чувствах силна вина, която отключи способностите на този вид Шаринган... Същата вечер се върнах при Данзо... и предадох клана си... - последните му думи я срязаха и тя изтръпна, знаеше какво щеше да последва. Итачи взе цигарата си. - Старейшините и Данзо решиха, че единствения начин да бъде предотвратена нова война, е да бъде унищожен клана и нямаше по-подходящ човек от мен за тази цел. Третият Хокаге бе против от самото начало. В крайна сметка оставиха на мен да реша. Не ми отне много време... Свързах се с човек от АНБУ, който наблюдаваше цялата ситуация отстрани и който ми каза, че е... Учиха Мадара... За него бе вид омъщение да унищожи предателите, които го бяха изоставили, а сега уж следваха неговите стъпки. За него бяха арогантни лицемери и не заслужаваха нищо друго освен смърт. Така се стигна до развръзката, в която двамата изпълнихме последната си задача от Коноха. Знаех предварително, че никога нямаше да посегна на Саске и бях предначертал пътя си. След като изпълних задачата, отидох при Третия и поставих условие на старейшините и Данзо. Нямаше да разкрия нищо от тази гнила история, ако те ми дадат думата си, че Саске няма да научи за това. Изисках от тях да го пазят и да се грижат за него. Единственият начин да го направя по-силен беше просто да го накарам да ме намрази. Така щях да го направя недосегаем за Данзо, който не ми вдъхваше доверие. Той искаше целия клан унищожен, можеше да посегне и на Саске. След избиването на клана не ми оставаше нищо друго освен да напусна Коноха и да изоставя брат си. С Данзо се разбрахме, че ще се внедря да шпионирам Акатски, която се създаде по това време и никой не знаеше каква беше тяхната мотивация. Но когато при смъртта на Третия отидох да докладвам, бях нападнат от шинобита на Коноха, а Данзо така и не ме потърси. Тогава разбрах напълно, че селото, заради което пожертвах клана си, ме смята за престъпник и дори бях мишена за Корен.
Сакура се облегна назад. Вдигна длан към гърлото си, почувствала внезапен недостиг на въздух в гърдите си. Съзнанието й повтаряше като далечно ехо собсвеното й отрицание: "Той лъже... той лъже... Това не може да е истина... Лъжа е..."
- А болестта ти?
- Аз отдавна трябва да съм мъртъв. Опитах се да забавя малко неизбежността, която ми предстои с хапчетата, които ми ги приготвяше една медицинска нинджа от Иуагакакуре. С тях отложих смъртта си няколко години, но преди месец тя умря, а след това разбрах, че кризите ми зачестяват въпреки хапчетата, които поглъщах в промишлени количества. Колкото до слепотата ми... - Итачи смачка фаса в пепелника,облегна се назад и скръсти ръце пред гърдите си. - Сляп съм, защото това е част от проклятието на Учиха. Единият брат владее светлината, на другия е отредена тъмнината... Просто аз съм в неизгодната позиция. Мога да виждам единствено със Шарингана, но поддържането на това състояние изпива много чакра от мен. Буквално ме изсмуква... Преди не се нуждаех от много сън, сега това е наложително за мен, защото само по този начин се възстановявам... Сега може би разбираш защо те връзвам, нали? - добави с ирония.
- А Наруто?
- Искаш да кажеш Джинчуурикито на Кюби... Веднага си помисли, че искам него, нали? Но аз не искам него, искам само Саске...
Тялото й се скова. Да го убие?! Не. След като бе чула тази невероятна история, Сакура сама достигна до следващото логично обяснение. Той никога не е искал да го убива и няма да го убие и сега. Искаше да види брат си... преди да умре!
Зелените й очи се присвиха и тя промълви тихо:
- Искаш да върна Саске у дома... Но защо ми каза всичко това?
Той се наведе към нея и се пресегна през масата. Хвана отпусната й ръка и я придърпа към себе си. Допря бузата си до отворената й длан и дъха му погали китката й.
- Защото ако знаеш истината, ще можеш да го защитиш и да го върнеш. И ще направиш всичко по силите си... За това исках да ми обещаеш...
Сърцето й се качи в гърлото. Очите му не се отделяха от нейните и тя се почувства като хипнотизирана. Пое си дъх припряно и удивена усети как в гърлото й се надигнаха хлипове, които потуши веднага. Не дръпна ръката си. Дори когато той допря устни до дланта й. Изпита единствено страшна болка, която прободе гърдите й.
Дъждът отвън се усили.
*****
Нямаше никаква информация за тях от няколко дни... Какво ставаше? Попаднали ли са на Акатски? А Сакура? Толкова въпроси, толкова много въпроси, а отговор на тях нямаше... Не можеше да спи, не можеше да яде... Чуунинският изпит наближаваше... Защо всичко трябваше да се обърка точно сега?
Стоеше пред големия прозорец на кабинета си и се взираше в изгряващото слънце. Колко дни бяха минали откакто прати екипа на Какаши? Струваше й се, че е било преди няколко седмици, а не няколко дни. Вече бе загубила ориентация за време. А Джирая? И той се бавеше, а уж тръгна на следващият ден. Все си повтаряше, че липсата на новина е добра новина, но това взе да се изтърква, а тревогата й растеше със всяка изминала минута. Старейшините бяха особенни, Данзо - също... Имаше чувството, че се намира в блато. Водата отгоре бе спокойна, докато някой не я размътеше с пръчка. Нещо ставаше... Или просто си внушаваше? Днес сутринта стана с разцепваща болка в главата. Беше спала час или два и това беше много предвид обстоятелствата от няколко дни насам. Отвори очи и погледна тавана, дори си каза: " Какъв лош сън сънувах! ", докато не осъзна, че не е сън. Беше си самата реалност и тя беше в тази реалност, която я разкъсваше като озверяло куче. И от всичкото най-много я плашеше, че бе сама и не може да сподели на никого онова, което бе вътре в нея. Шизуне? Господи, тя винаги я възприемаше за жена, която няма колебания, нито се ограничава от норми. В очите на ученичката й светеше възхита и желание да бъде като нея. Колко глупаво! Но така или иначе никога не успя да разруши образа си в нейните очи. Някак нямаше сили да става палач на една красива идея. На кого? На кого друг би могла да облегне глава и да се почувства... добре? Беше споделила и на Джирая, но както винаги той я подкрепи без дори да си даде сметка, че тя се колебае, че изпитва страх от последствията на решенията си, които взимаше. Знаеше, че не става за Хокаге... Защо се заблуждаваше изобщо? Един Хокаге не трябваше да чувства страх, нито колебание... А тя цялата бе само това...
Усещаше впереният, озадачен поглед на Шизуне, който прогаряше гърба й. Но какво да й каже, за Бога? "Не ставам за Хокаге и не ме гледай така, сякаш казвам, че умирам! Писна ми да вървя по ръба на бръснача и да се питам постоянно дали греша и кое е по-правилно да направя! Писна ми да отговарям за нечии чужди животи, когато аз дори нямам сили да отговарям за собствения си! Писна ми всеки ден да водя битка с онези мухливи старци и тяхното кученце, които опонират всяко мое решение!..." Дори се завъртя рязко, за да изкрещи мислите си право в лицето й, но се сепна, когато се почука отсечено и вратата се отвори бавно. Цунаде скръсти ръце зад гърба си и пръстите й се вкопчиха. Точно тези хора не очакваше да види толкова скоро, за това кимна.
- Гаара-доно! Идвате с няколко дни по-рано от предвиденото... - Цунаде се поклони сковано. - Добре дошли в Коноха!
Светлозелените очи на Казекагето на Сунагакуре обиколиха стаята, преди да се спрат на нея. Лицето му остана сериозно и той също кимна.
- Така е, но просто нямахме търпение да се видим с приятелите си от Коноха, които са ни помагали толкова много.
Тя направи движение с ръка и извъртя глава към ученичката си.
- Шизуне, покажи на гостите стаите им. Сигурно са уморени от пътя и искат почивка.
Темари и Канкуро я последваха и затвориха вратата след себе си. Гаара наклони глава, впил изпитателно очи в нея, прокара ръка през късата си червена коса и попита тихо:
- Бих искал да остана... Защо ми изглеждате нервна, Цунаде-химе?
Тя посочи стола срещу бюрото си. Очите й избягваха да го гледат в лицето. Отпусна се тромаво на стола си и подпря глава на едната си ръка.
- Просто... малко проблеми преди изпита, които предполагам ще овладея бързо... - въздъхна шумно.
Той седна на стола и ръцете му се скръстиха пред гърдите. Цунаде очакваше, че ще направи някаква забележка, но след като няколко минути отминаха в мълчание, погледът й се вдигна лъм лицето му. Гримасата му бе сериозна, но очите му я гледаха с някакъв пламък, който я накара да се изчерви и да отмести поглед от него. Знаеше за какво си мисли точно в този момент и се почувства не на място.
- Липсваше ми... - проговори накрая той. - Минаха шест месеца, откакто за последно се видяхме... Честно казано аз бях този, който пожела да тръгнем по-рано към Коноха...
- Не смятам, че е удачно да казваш нещо такова сега... Времето не е подходящо, пък и освен това при последния път се разбрахме да забравим... случилото се!
- Тоест само ти реши, че трябва да забравим случилото се... - Гаара потърка брадичка и за първи път устните му се извиха в усмивка. - Колкото до мене, не смятам изобщо да забравям случилото се... Защото именно то ме накара да дойда по-рано от предвиденото...
Цунаде се изправи рязко и посочи вратата.
- Без да бъда груба, бих искала да продължа работата си. - и му обърна гръб, слагайки точка на краткия им разговор.
Изпитваше срам не само от присъствието му, но и от спомена, който нахлу веднага в главата й. Преди шест месеца отново имаше изпит и Кагетата бяха тук. И всичко щеше да си е наред може би, ако една вечер след общата вечеря не беше изпила порядъчно количество саке... Нататък спомените й бяха мъгляви, но всичките предизвикваха смущение. Никога не бе вярвала, че би могла да направи такова нещо.
Ръцете му я обвиха изотзад и я притиснаха към тялото му. Очите й се разшириха, когато усети дъха му на шията си и миг след това той целуна кожата там. Устните му се плъзнаха по извивката на врата й, отмести с нос дрехата и захапа нежно рамото й.
- Липсваше ми. - повтори той. - Толкова много ми липсваше...
Цунаде задиша тежко. Почувства как пламва от срам, но сякаш силите й бяха на изчерпване. Спомни си, че тогава дори не бяха стигнали до леглото. Направиха го в коридора в сградата на Хокагето... Той я беше подпрял на вратата на стаята й и... Приличаха на полудели от страст животни. Тогава така и не й хрумна, че някой може да ги види. Предполагаше, че и на него му е било все едно. На следващият ден и на по-следващият
старателно го избягваше. Проведоха само един разговор преди да си тръгне, в който настоя случилото се да се забрави. Гаара мълча през цялото време и бе спокойна да си мисли, че наистина всичко щеше да си остане като лош спомен...
Но сега... Но сега...
Дланите му се плъзнаха нагоре по тялото й и той обви в шепи гърдите й, вдигайки ги нагоре. Тя си пое рязко дъх и го хвана за китките.
- Недей! Някой може да влезе и да...
Той я завъртя рязко и я притисна с тяло към бюрото. Ръцете му обхванаха главата й и притисна устни към нейните в изгаряща целувка, която я остави без дъх. Ноктите й се впиха в ръцете му и тя се откъсна от него. Очите й бяха станали огромни и той се наслаждаваше на сладкия израз в тях. Тялото й трепереше като в треска. Боже, как му се искаше да я обладае още тук на бюрото!
- Гаара, спри... Сериозна съм. Не мисля, че е редно да си позволяваме такива неща...
Той въздъхна тежко, но въпреки това кимна.
- Да. Мястото не е подходящо... Довечера ще дойда в стаята ти.
Цунаде заклати глава в отрицание. Очите й го гледаха шокирано.
- Не, по дяволите! Не трябва изобщо да продължаваме да се виждаме по този начин... Това е... Това е...
- ... страхотно...- допълни вместо нея той. Ръката му се стрелна към нея и той отново я притисна към себе си. Наведе глава към ухото й и каза тихо: - Довечера ще дойда в стаята ти... Не заключвай вратата!
После я целуна нежно, преди да напусне кабинета й. Усети как главата й натежава и се отпусна в стола си. Тя сви ръце в юмруци и си пое дъх дълбоко.
*****
Какаши приклекна на клона на дървото, концентрирайки чакра в стъпалата си. Извърна глава назад и се ослуша. Изгрялото само преди час слънце още не бе разпръснало сумрака в смълчаната гора. Той усещаше вятъра между листата на дърветата, шумоленето на тревата долу... Някъде изврещя животно... Но не остана излъган. Някой го следваше. В никакъв случай не можеше да е от екипа му. Беше получил известия от Киба и Шикамару, че засега резултат нямаше. Само Хината още се бавеше, но той предполагаше, че до края на деня ще получи информация и от нея. Изправи се и прилепи гръб в ствола на дървото. Извади куная от канията на крака си и зачака.
Тишината го обви като пашкул. А след известно време:
- Признавам, че това си е огромна и безпогрешна истина... Нападението е най-добрата защита!
Тялото на Какаши се отпусна. Завъртя китка и прибра обратно ножа си с рязко движение. Не беше изненадан, само раздразнен.
- Джирая-сама..., здравейте!
- О, моля без официалности! - махна с ръка Джирая. Седна на клона, провесвайки крака и потупа мястото до себе си. - Недей да стоиш като изтукан! Като те гледам така, почва да ме наболява адски гърба... Все едно си глътнал пръчка, която не ти позволява да се прегъваш.
Какаши се отпусна до него.
- До къде стигнахте с откриването на Сакура? - попита Джирая.
- До никъде. - кратко отвърна Какаши. - Разделихме се, уж за да разширим периметъра... И нищо.
- Лоша работа. - изсумтя Санинът. - Наруто е тръгнал след вас. А щом съм тръгнал по твоите следи, значи той умело е прикрил собствените си. - Джирая се усмихна, горд от този факт. - Знаех си аз, че в главата му няма само бръмбъри.
Какаши потисна смеха, който разтърси гърдите му.
- Получих известия от Шикамару и Киба, но Хината се бави...
- Накъде тръгна тя? - Джирая нервно потропваше с пръсти по бедрото си.
- В посока към Амегакуре.
Великият Санин застина. След това бавно завъртя глава към Какаши, а очите му се впиха в него. Какаши го погледна учуден и вдигна рамене.
- Няма от какво да се притесняваш. Знаеш по-добре от мен, че изненади от това село не може да има. То е единственото в нашия свят, което не разполага с нинджи...
Джирая отмести поглед. После усети, че тръпки разтърсиха тялото му. Възможно ли бе...? Възможно ли бе да греши? Селото скрито в дъжда... Единственото село, което нямаше Каге, нито разполагаше с нинджи, особено след като бе свършила последната война. А тогава всички нации използваха Амегакуре като бойно поле, на което решаваха конфликтите си. Върна се назад във времето и си спомни за три деца от това село, които бе взел под крилото си и които в продължение на година научи на основните техники за оцеляване. Там за първи път бе видял Ринеганът в очите на едно от тези деца, а от устата на същото това дете излязоха няколко думи, които Джирая още не можеше да забрави: "В тази страна постоянно вали, сякаш плаче, защото по друг начин не може да се възпротиви на собствената си карма..." Но света им бе такъв и вероятно не можеше да бъде променен. Беше свят на военна доктрина, на нации, които се бореха за установяване на собствената си власт и за доказване на превъзходството си, на шиноби-семейства, които пращаха от малки децата си в Академията и тяхното кредо бе същите тези деца да станат нинджи. Самата идея на света им бе, че трябва да има война, за да оцелее. Никой не се бе замислял може ли да се възпротивиш на кармата си... Може ли в един нинджа свят да господства мир?
- Не в това е въпроса... Преди да тръгна по следите на Наруто, имах информация, че базата на Акатски е в Амегакуре... Просто ми се виждат прекалено много съвпадения, на които едва ли бих им обърнал внимание, ако не се бяха стекли по този начин.
Какаши не каза нищо. Подозренията на Джирая рикошираха в него и той усети тревога.
- Когато се разделихме, Хината пожела да тръгне натам. Стори ми се странно, че изявява желание, след като по принцип... оставя на другите да решат вместо нея... -Санинът присви очи. Това засили подозренията му, а следващите думи на Какаши вече ги потвърдиха: - Преди това Шикамару забеляза, че тя е притеснена и нервна, но тогава си помислих, че е заради мисията и не обърнах внимание. Никой не обърна внимание на поведението й... Възможно ли е...
- Най-вероятно е видяла Наруто, но не ви е казала... - въздъхна тежко Джирая. Слънчевите лъчи, които проникнаха през листата, го ослепиха и той затвори очи. - Амегакуре... Те са откъснати от нас, поставени са под карантина, едва ли Наруто ще успее да се промъкне незабелязано там... Това дете... Боже, ако знаех, че ще ми докара толкова проблеми, никога нямаше да обещая на баща му, че ще се грижа за него!
Устните на Какаши се извиха в усмивка, но заради маската, която покриваше лицето му, Джирая не можа да види това.
- Обещанията трябва да се изпълняват... - замълча, след това добави: - Трябва да пратя съобщение на Киба и Шикамару. Ще тръгнем към Амегакуре. Да се надяваме само, че няма да закъснеем прекалено много!
Джирая не отговори. Когато отвори очи, пред погледа му танцуваха слънчеви зайчета. Сутрешната мъгла се вдигаше над короните на дърветата. "Нагато, от дъжда има полза - беше казал тогава на самотното момче. - След него светът изглежда по-чист, по-жив, отмива всяко мъртво нещо..., а кармата... Хубаво нещо е кармата, но като всяко нещо на този свят и тя може да бъде променяна. Зависи от каква позиция гледаш на нея - дали от печелившата страна или от тази на губещата. Според мене Амегакуре не плаче, момчето ми, то се възражда." Нагато вдигна глава към него и удивителните очи се впериха в Джирая със страшна сила. "Наистина ли го вярваш, Джирая-сама?!" - детският глас беше пълен с надежда и радост. Санинът посегна към него и разроши косата му. "Аз не го вярвам, Нагато. Просто ти казвам истината. Можеш да бъдеш убеден в това!"
Възраждане... Ето от това имаше нужда техния свят. Да се отмият старите рани, да се забравят грозните истини и да се промени кармата. Той винаги се бе съмнявал в тази мисъл, но докато гледаше гората, която се събуждаше от нощната си дрямка, слънчевата светлина, която преминаваше през капчиците вода и се разпръскваше на хиляди цветове, вятърът, който се гонеше между листата на дърветата..., разбра, че няма нужда от съмнения. Стига да вярваха в това, светът подлежеше на промяна.
*****

А гледала ли си Death Note - има и филми.

Разбира се! Филмите обаче ми съкваха тотално. Някак си артът на самото аниме бе по-изчистен, с повече готика на моменти... Даваха го по AXN SCI FI преди години. Бях в Гърция, компютър нямах и когато след известно време го спряха, умрях от яд, че не мога да го догледам. Когато се прибрах в България, успях да изтегля торента от Замунда и го изгледах цялото. Излишно е да кажа, че ми допадна, нали?

Идеите му са... толкова много и смисъла е толкова дълбок, че... Но няма нужда да спамим темата, нали?
С една дума: има толкова хубави анимета, по-добри от Наруто, естествено, и които определено ме изпълват с вдъхновение.

Тази история все повече ми напомня на Wu Xing: The Ninja Crusade ! Никога не съм я играл, впрочем.
Но според ревютата, това е като Wu Xing, след като нинджите са се обединили!

Определено не знам за тази игра. Но продължавам да пускам!

~10~
*****
Сай се движеше зад Хината. Припряността й го учудваше, но предполагаше, че се притеснява за Наруто. Емоциите, с които бяха заобиколени всички около него, го изумяваха. Струваха му се странни и неадекватни. Прекалено много си усложновяха и без това сложния живот. Колко по-лесно би било, ако можеш да се обремениш само с едно чувство и да пилееш нерви само за една-единствена емоция! Само той ли виждаше безсмислеността на цялото това раздаване и създаване на връзки, които само те изтощават морално? Май да...
- Виждаш ли го, Хината? - попита той.
Тя кимна. Облекчението в гласа й бе като въздишка.
- Вече да... Намерихме го. Не е влязъл в селото и добре, че е така... Само още малко... Още малко...
- Амегакуре е под военна карантина. Трудно ще влезе там... А влезе ли, никой няма да може да гарантира за живота му. - тя забърза и той ускори движенията си.
- Още малко... още малко... - едва чуваше гласа й, но бе убеден, че тя може би не осъзнава, че говори на глас.
Вече няколко часа се движеха без да спират. Подозираше, че тя е на края на силите си, но продължаваше да скача от клон на клон и да скъсява разстоянието между тях и Наруто. Дали пък тези емоции не само изтощават морално, но и дават неподозирана сила? Какъв парадокс само! Задачата му тепърва предстоеше. Сакура бе отвлечена от Учиха Итачи. Данзо беше прав. Преди време поиска да убие Саске, сега поръча убийството на брат му. Какво ли бяха направили Учиха на Корен, че Данзо да иска толкова да ги унощожи?! В досието на Итачи прочете, че и той е бил лидер на един от отрядите на Корен като него, но мисиите му бяха засекретени. Сай знаеше, че Данзо действа на своя глава, зад гърба на Хокагето и Даймийото и отговаряше единствено пред старейшините. Знаеше също, че има доста кървави тайни, за които Коноха дори не сънуваше. И явно една такава тайна, касаеше Учиха.
Откриха го облегнат на едно дърво, да ги чака със скръстени ръце. Лицето му изразяваше досада. Хината се спусна към него и го прегърна, останала без дъх.
- Толкова се притеснявах... Наруто!
Той я погали нежно по косата и сините му очи се впиха в Сай. Веждите му се свиха над носа.
- Сай! Какво правиш тук?
- На мисия съм. - той кимна към Наруто и устните му се разпънаха във въздесъщата му усмивка. - Твоята... мисия.
Наруто усети как тялото на Хината в ръцете му натежава. Отдръпна я от себе си и видя, че очите й бяха затворени. Плъзна гръб по кората на дървото и седна в тревата, обвивайки ръце около нея. Главата й се отпусна на рамото му. Пръстите й се сключиха на гърба му.
- Моля те, не тръгвай! Недей отново да ме оставяш сама! - по миглите на затворените й очи надвиснаха сълзи и той вдигна ръка, за да ги избърше преди да потекат по бузите й. - Трябва ми само малко време да си почина и после ще ти помогна да открием Сакура... Само... Само не ме изоставяй!
Чертите по лицето на Наруто омекнаха и Сай с изненада видя как той прокара пръсти през дългата й коса, после вдигна лицето й и я целуна по устните.
*****
Вървяха под ситния дъжд, който ги обгръщаше като в мъгла, без да говорят. Ръцете й бяха вързани през китките със същото въже, с което я връзваше и през нощта. Единият му край се губеше в ръкава на палтото му. Очите й бяха сведени надолу и тя гледаше в краката си. Когато тръгваха, той й предложи някакво наметало, което измъкна от шкафа, но Сакура рязко поклати глава. Сега неговите дрехи, които беше облякла, провиснаха и залепнаха за тялото й, но тя дори не мислеше за това. Единственото, което остана от нейните дрехи, бяха сандалите и той й ги даде. Когато го попита къде са и може ли да ги облече преди да тръгнат, той призна с чувство на вина, че ги бе хвърлил още на другия ден. Извини се с факта, че се бил ядосал. Тя не каза нищо. Беше й трудно да говори, след като нямаше адекватна мисъл в главата си.
Всичките му думи се въртяха в мислите й като в торнадо от хаос, в което тя се намираше в центъра и беше способна единствено да гледа вцепенена... И сега се движеше като кукла, правеше крачка след крачка, но външният свят, който я заобикаляше й се струваше нереален и невъзможен. Само до преди няколко дни беше в Коноха и целия й свят бе подреден. Знаеше кое е истина и кое лъжа. Учеше при Цунаде-сама медицинско джуцу. Вечер мислеше за Саске...
Как може за толкова кратко време всичко да се обърне с главата надолу?!
Този мъж, който държеше краищата на въжето, увито около ръцете й , бе нахлул като буря и бе разрушил всичко само за един-единствен миг. Гледаше удивена руините на собствените си илюзии и не знаеше какво да прави. И дума не можеше да става, че я е излъгал за нещо. Знаеше, че той й е казал само истината, за това сключи и тази отвратителна сделка с нея. Всичко е било само заради Саске. Белите полета, които бе забелязала по-рано, се запълниха. Тя вече можеше да си обясни странното му поведение. Нещата ,които бе направил само и само да я държи под контрол... Чувстваше гняв, но той не беше като предишните й изблици, които я изпепеляваха като огън. Никога не бе усещала толкова много чувства в себе си... Връзката й с реалността беше само това въже... и той...
Бяха излезли от селото и сега се насочиха към близката гора. Мракът се сгъстяваше. Мъгла беше обвила короните на дърветата. "Колко ли е часът?" - помисли си тя съвсем не на място. Погледна отново въжето. В замъгленото й съзнание бавно изплува... ужас! Паника, която я сграбчи за гърлото и тя се събуди с писък. Застопори пети в калната земя и дръпна рязко ръцете си. Той се извърна към нея. Капчици вода се спускаха по правилния му нос, плъзгаха се по устните му... кичури коса бяха залепнали по бузите му... Широко отворените й очи се впиха в неговите. Запетайките на Шарингана се завъртяха и той сви вежди.
- Какво има? - резкият му глас я накара да потрепери от студ.
Няколко секунди стоя, втренчена в него, после от устните й се отрони въздишка.
- Пусни ме, Итачи! Постигна вече целта си... Сигурна съм ,че Саске е тръгнал да те търси... Повече нямаш нужда от мен.
Той издърпа въжето към себе си и я принуди да пристъпи към него. Тялото му се притисна към нейното. Другата му ръка се вдигна нагоре и погали устните й.
- Грешиш. Все още имам нужда от теб.
Зелените й очи се присвиха и вгледана в устните му, изведнъж осъзна, че иска да ги усети отново между краката си. Помъчи се да отхвърли веднага тази мисъл, но това не й се отдаде. Бузите й пламнаха и тя се дръпна рязко.
- Моля те! - пое си дълбоко дъх. - Ще направя всичко, каквото поискаш..., само ме пусни!
Веждите му се вдигнаха нагоре и устните му потрепнаха в цинична полуусмивка.
- Всичко? - попита Итачи.
- Всичко... - потвърди тя.
Той отново я придърпа към себе си. Лицето му се наведе към нейното.
- Искам да ми се отдадеш тази нощ. - изрече тихо той. - Без съпротива, без да ползвам въже... и определено без обвинения от рода " Ти ме изнасили! " след това. Искам да дойдеш без да те принуждавам при мен и да ми дадеш... любовта си!
Последната дума, която излезе от устата му, я накара да запремига бързо.
- Това пак ще бъде по принуда! - възрази.
Итачи поклати глава.
- Не. Не разбирам защо продължаваш да се залъгваш сама себе си. Просто ти давам поле за изява. Не мисля, че ще бъде изнасилване, защото и двамата искаме да го направим!
- Аз... - тя заекна и отмести очи от неговите. Смущението й разтресе цялото й тяло. - Аз определено не искам... такова нещо. Не искам мъж, който не дава и пукната пара за мене! Не искам мъж, който не изпитва нищо към мене! Ти си... Ти си едно гадно копеле, след като ми предлагаш това! Ти...
- Че кой е казал, че не изпитвам нищо към теб? - пресече я той с рязък глас. Очите й се разшириха. - Разбира се, че изпитвам... - Итачи пусна въжето и сграбчи лицето й между дланите си. Устните му докоснаха нейните само за миг. - Толкова много те искам, малката ми, че ми е трудно да те гледам и да знам, че не трябва да те докосвам. Защо според теб досега не съм стигнал до края? Имах толкова възможности да довърша започнатото, но в последния момент спирах...
- Защо? - попита и очите й се затвориха, неспособна да издържа на погледа му, който сякаш проникваше в душата й, четеше мислите й, оставяше я без защита, прекалено уязвима на страстта му.
- Защото ти не си моя. Ти принадлежиш на брат ми...
Сакура се сепна и се откъсна от него. Гневът й изригна като вулкан, който отнесе всяка адекватна мисъл от главата й.
- Не съм на никого и никой не разполага с мен, сякаш съм вещ без чувства и без мисли! Най-малко пък брат ти има права над мен! А колкото до теб, разбрах нещо, което ми е убягвало досега. - тя се разсмя сухо. - Искаш аз да дойда при теб, за да прехвърлиш отговорността на мен. Да се извиниш с факта, че аз съм те предизвикала да "довършиш започнатото", защото на тебе явно ти е трудно да поемаш отговорност за действията си, било то грешни или правилни... Ти си един страхливец, който няма смелост да погледне истината в очите! Сега разбирам защо не стигаше докрая. Просто никога нямаше да го направиш. Блъфирал си. Искал си да си мисля, че си способен на такава гадост, за да ме манипулираш по-лесно. - мълчанието му я накара да пламне още повече. - Ти, шибан, мръсен... - и тя замахна с вързаните си ръце към лицето му. Искаше да го нарани, дори концентрира всичката си чакра. Той сграбчи с една ръка китките й и прекрати атаката й, но тя не се отказа толкова лесно. Изви тяло и понечи да го изрита между краката. Пръстите му се впиха в китките й със сила, която накара костите й да изпукат. Лицето й се сви от болка и стисна зъби, за да не изкрещи.
- Не ме карай да ти доказвам, че не изпитвам никакъв страх от нищо и от никого! - глухо изрече той. - Не ме карай още тук да "довърша започнатото" и да ти покажа, че съм способен на много неща!
Сакура се надигна на пръсти и почти допря устни до неговите. Зелените й очи блестяха в сумрака. Агресията й приличаше на природна стихия, която го завличаше във вихъра си. Итачи почувства как желанието му пламна като пожар.
- Спри да ме лъжеш, тъпанар такъв! - изкрещя тя и дъха й опари лицето му.
Това бе последната капка на търпението му. Събори я на земята и вдигна ръцете й над главата. Тя сепнато си пое дъх, когато почувства как тялото му се отпуска върху нейното. Едната му ръка задържа китките й със желязна сила, другата се спусна между телата им и стисна гърдата й през тениската. Лицето му се приближи към нейното, червените му очи я гледаха без да мигнат. Дъждът се стичаше по скулите му и капеше върху нейното лице. Но тя беше твърде гневна, за да усети някакъв страх. Зелените й очи потъмняха. Почувства как корема й се сви и краката й затрепераха. Но продължи да го гледа с поглед, от който кръвта му кипваше и го караше да мисли нелогично.
- Искам те! - издиша тежко той. - Искам те така, както не съм искал никоя друга преди теб... Не ме карай да бъда груб и да загубя контрол! Но също така искам... - Итачи стисна дланта си и зърното на гърдата й се втвърди, потърка го между пръстите си през плата и това усещане я накара да затвори очи. - Искам да ми кажеш, че и ти го искаш. Само това желая да чуя от тебе и ти обещавам... обещавам ти, че ще се постарая да не почувстваш голяма болка...
Тя извърна глава настрани, отказвайки да отвори очи.
- Това е лъжа! - тихият й глас трепереше.
Итачи въздъхна и допря буза до нейната. Устните му докоснаха ухото й и предизвикаха тръпки, които полазиха по гърба й.
- Почти пристигнахме. Нека не спорим повече. Мръкна се и ако не си забелязала, вали и двамата сме мокри до кости. Като пристигнем, отново ще говорим, става ли?
- Не желая да говоря по тази тема повече. - тя стисна очи, когато той издърпа нежно зърното на гърдата й. Дишането й се учести. - И спри да ме пипаш, моля те! Причиняваш ми болка...
Той махна ръката си и се изправи. Издърпа я да стане и тя се залюля леко, докато възвърне равновесието си. Когато го погледна в лицето, изглеждаше гневен. Обърна й гръб и с отсечена стъпка, я повлече след себе си, дърпайки въжето, което сряза китките й. Тя се запрепъва в мократа трева, недоумявайки за пореден път какво толкова го ядоса.
.................................. ..................................
Пристигнаха скоро след като падна нощта и луната изгря над короните на дърветата. Беше я довел до някаква малка къща с плъзгащи се врати и тераса, която я ограждаше от всичките страни. Изкачиха се по дървените стъпала и той плъзна вратата, за да влязат. През кръглият прозорец влизаше лунна светлина и тя видя, че в стаята почти нямаше мебели. В единият край имаше малко легло, а в другия - ниска маса. Той затвори вратата и запали свещта, която стоеше на масата.
- Това е военна хижа, която използваха Учиха при някои мисии. Никой не знае за нея освен мене. Уведомих Дейдара къде се намира и предполагам утре той ще дойде, за да ти донесе храна. Наблизо има друго убежище на Учиха и смятам да се застоя известно време там. - Итачи направи пауза и тя вдигна поглед към него. - Предполагам, че до няколко дни всичко ще приключи и ти ще си свободна.
Чувстваше досадна болка в петите си. Умората се бе отпечатала на лицето й.
- Защо ме доведе тук? - попита Сакура.
- Вече не си в безопасност в базата на Акатски. Пък и предполагам, че там обстановката те потиска.
От косата й капеше вода. Раменете й бяха отпуснати. Мократа тениска прилепваше плътно по гърдите й и слабата светлина на свещта я караше да изглежда нереална, като сън... Той остави на земята преметнатата чанта, която носеше през рамо и се приближи към нея. Развърза ръцете й и погали с пръст червените ивици по китките й.
- Не ме връзвай, моля те! - гласа й бе само шепот и когато вдигна очи към нея, той видя тъга. - Знам, че няма да ме убиеш, нито да ме изнасилиш, нито да ми причиниш болка. Знам също, че няма да причиниш нищо лошо нито на Саске, нито на Наруто. Тогава няма нужда да играеш този глупав театър... Обещавам, че ще остана при теб, колкото е нужно. Само... не ме връзвай!
Казваше истината, но Итачи едва ли щеше да й повярва. Главата й клюмна на гърдите, прекалено уморена да се възпротиви по някакъв начин.Искаше само да затвори очи и да си представи, че е все още в Коноха. И утре щом отвори очи и види света през прозореца си, той ще е същият, какъвто бе през всеки един изминал ден от живота й. Нямаше да се разкъсва от въпроси, нито ще чувства тази болка в гърдите си, щом погледнеше този мъж... Просто защото никога нямаше да го срещне. Щеше да продължи да мечтае за Саске, да се представя как се притиска към него и... го дарява с любовта си. Саске, не Итачи... Само Саске заслужаваше любовта й. Само той можеше да я доведе до края, до онзи край, който Итачи никога нямаше да стигне. Но... Защо вече не мислеше за него по този начин? Защо го правеше по задължение, сякаш се извиняваше за някаква грозна постъпка? Защо когато си представяше, че прегръща Саске, виждаше... Итачи?
Искаше... не Саске и от установяването на този факт не й ставаше по-добре. Искаше брат му и го искаше по начин, по който никога не бе искала Саске. "Ще ме молиш да те чукам, а после ще ме молиш да не спирам!" Тези негови цинични думи, които тогава я възмутиха, сега се промъкнаха в съзнанието й и разбра, че той бе прав. Нямаше сили да се възмути и на това. Никога не се бе замисляла, че може да е толкова... разблудна... Тази ли беше думата? Тя ли описваше най-ясно начина, по който искаше Итачи? "...и уста способна да приеме... какво ли не..." Още една негова фраза. Знаеше какво искаше да каже той. И да, тя също искаше да го направи - да целуне всяка част от него и да го опита на вкус, както той бе направил с нея. И знаеше, че щеше да изпита дори по-голямо удоволствие, отколкото да стои неутрална и само да се наслаждава на...
Усети, че той я придърпа към себе си и вдигна глава към лицето му. "Направи го! Изчукай ме! Искам те!" Бяха като писък в главата й, но устните й останаха здраво стиснати. Със закъснение видя, че той е гол.
- Трябва да се съблечеш... Дрехите ти са мокри. - и той посегна към тениската. Изхлузи я през главата й, после клекна пред нея и сабу панталоните от бедрата й. Сакура го гледаше изпитателно без да има желание да се възпротивява на нищо, което правеше. И защо ли трябва да изпитва срам? Та той единствен я бе виждал гола и... Итачи сабу сандалите й и се изправи. Очите й се впериха в гърдите му. Кожата на тялото й настръхна и усети как зъбите й затракаха от студ.
Той се наведе към нея, взе я на ръце и я отнесе до леглото. Положи я на твърдия матрак, после легна до нея. Обърна я с гръб към себе си и ръцете му я обвиха. Зелените й очи се затвориха, почувствала топлината от тялото му. Усети твърдия му член на бедрото си, но нямаше никакво желание да се прави на възмутена и уплашена.
Итачи бе прав... Просто трябваше да престане да залъгва себе си!
*****
Винаги беше отстрани и го наблюдаваше тайно. Беше запомнила всяка негова мимика, всеки негов жест на ръката, когато беше нетърпелив и бързаше, гласа му, който вибрираше в гърлото му и предизвикваше тръпки по тялото й... Беше го виждала, когато се смееше и радостта правеше да изглеждат очите му по-тъмни. Леките бръчки, които се появяваха като ветрило около очите му и плътният звук на неговия смях, я очароваха... Беше го виждала и когато плаче. Навеждаше глава надолу и косата му закриваше лицето му. Не издаваше хлипове, нито плачеше с глас. Сълзите му капеха по ръцете и той дори нямаше сили да вдигне ръка, за да ги избърше. Искаше да бъде до него, когато бе щастлив или тъжен. Искаше да вземе всичко от него и да изпълни живота си с неговата емоция, която намираше излаз всеки ден, в който той отвореше очи. Толкова различен от нея... Толкова много... Живот, пълен с енергия, която да разбуди нейната меланхолия и да я направи... по-смела. Искаше да напусне тротоара, по който течеше живота й и само той можеше да я накара да го направи без да се страхува от грешки. Заради него би поела всеки риск, би жертвала всичко, дори собствения си живот... Толкова клиширани чувства и думи, изтъркани от употреба , за да ги опишат! Нима истината е толкова блудкава и клиширана?! Как да му покаже по най-оригиналният начин, че той означава много за нея, че без него света няма да е същият и че същите тези изтъркани чувства значат толкова много? Как да го накара да повярва, че го обича до болка?
Усещаше ръцете му, обвити около тялото й.Беше облегнал гръб на ствола на дървото и главата му беше отметната назад. Хладният въздух галеше лицето й, но тя не чувстваше студ. Той беше метнал наметалото си върху тях и усещането, че се намира у дома, я караше да се чувства добре. Сай ги беше оставил сами, за да пообиколи околността и да предотврати евентуални нападения. Беше чула разговора им, преди да тръгне. Тя притвори бледите си очи и първото, което отбеляза бе, че е нощ. Толкова време ли е минало? Косата му дразнеше носа й. Вдигна ръка и прокара пръсти през не много дългите кичури на врата. На светлината на запаления огън цвета й изглеждаше като мед и тя я потърка между пръстите. Той наведе глава към нея и тя потъна в тези сини, бляскави очи, които я гледаха с толкова нежност, че й се прииска този миг никога да не свършва. Устните му се извиха в усмивка.
- Почина ли си?
Не отговори. Вместо това се надигна и впи устни в неговите. И с това изненада и себе си. Тъмнината бе виновна, за да разчупи оковите на смущението и на неувереността си. Езикът й се плъзна между зъбите му и докосна неговия в очакване. Усети как ръцете му я повдигнаха от земята и я притиснаха още по-силно към тялото му. Той отвърна на целувката, засмуквайки езика й и дъха й. Ръцете й се вдигнаха и тя прокара пръсти през косата му. Развърза банданата му и я остави на земята. Очите й се притвориха и от гърлото й се откъсна стон. Тялото й се напрегна. Всеки момент можеше да дойде Сай, но тя не искаше да спира сега. Искаше много повече от една целувка, затова плъзна ръце надолу по тялото му. Дръпна ципа на анцуга му, повдигна тениската му и допря отворени длани на топлата кожа на гърдите му. Пръстите й преминаха по плоският корем. Той откъсна устни от нейните и си пое рязко дъх.
- Какво правиш, Хината?
Пак не отговори, прекалено увлечена да го докосва. Впи отново устата си в неговата и страстта, която знаеше, че се намира в нея, най-накрая излезе на повърхността и я повлече. Ръката й се пъхна под панталона му и тя обви пръсти около твърдия му член. Очите й се затвориха и изпадна в екстаз. Той отново откъсна устните си от нейните и ръцете му сграбчиха главата й, сякаш искаше да й строши черепа.
- Какво, по дяволите, правиш, Хината? - повтори накъсано. Тялото му се напрегна, когато тя задвижи ръката си надолу-нагоре по дължината му. Очите й се отвориха широко и устните й отново се наведоха към неговите. Всяка негова съпротива отлетя надалеч и той я привлече към себе си. Устните им се сляха. Страстта й бе буквално погълната от неговата. Ръцете му се спуснаха надолу и той свали горнището й. Дланите му обхванаха в шепи пълните твърди гърди през блузата й. Хвана я под мишниците и я надигна нагоре. Постави я в скута си и я разголи напълно, за да ги засмуче в горещата си уста. Тя изстена за пореден път и тялото й се изви като дъга към неговото. Ръцете й се заровиха в косата на врата му и отметна глава назад. Мускулите между краката й се свиха в спазъм, който я разтърси и като в мъгла осъзна, че се е подмокрила. Нямаше време да се изненада на този факт, защото веднага след това усети как ръката му се плъзва под нейните панталони, връщайки й докосването. Усети пръстите му дълбоко в себе си.
- Искам още... Още! Не спирай... - тя се изуми на дрезгавия си глас, с който го умоляваше. Падна назад в тревата, повличайки го със себе си. Разтвори още повече крака и плъзна длани по тялото му. Пръстите й сграбчиха члена му и отново се задвижиха по него.
О, да тя искаше много повече от това. Искаше го вътре в себе си, за да потуши изпепеляващия огън там. Искаше да стане част от него. Искаше го толкова много, че усети болка, която я накара да изхлипа. Усети как той съблече панталоните й, а после тялото му се отпусна върху нея. Бедрата й се вдигнаха нагоре и с рязък тласък той я направи своя. Болката скова тялото й, но не извика. Усещането, че бе вътре в нея, бе по-голямо от болката и впи нокти в гърба му. Краката й се обвиха около кръста му и това му даде по-лесен достъп до тялото й. Задвижи се в началото бавно, като й даваше възможност да свикне със него. Но тя отново се изви нетърпеливо под него.
- По-бързо... Моля те! По-бързо...
Изумен засили темпото. Горещата й страст го изпълни със задоволство. Очите му се затвориха и той зарови лице в тъмната й коса. Тихите стонове, които се откъсваха от устните й, го подлудяваха и скоро тласъците му станаха по-дълбоки, по-бързи и залюляха цялото й тяло в див ритъм, от който тя съвсем загуби контрол. Ноктите й раздраха гърба му и той стисна зъби. Кръвта кипеше във вените му и главата му бучеше. Сладострастното изражение на лицето й плуваше в мъгла пред полуоттворените му очи. Миризмата на възбуденото й тяло облада съзнанието му. От очите й потекоха сълзи, които се стекоха по слепоочията й и се загубиха в косата й. В гърлото й имаше буца, която не можеше да преглътне. Все още не можеше да намери оригинални думи, с които да изрази чувствата си към него. Искаше думи, които да са предназначени само за него и които никой друг преди не бе използвал, но внезапно разбра, че в търсенето няма смисъл. В каквито и думи да облечеше чувствата си към него, те щяха да си останат просто думи. Думите само открехваха вратата и ако нямаш смелост да погледнеш вътре в стаята, те си остават клишета. Но той имаше тази смелост, за това и го погледна без страх, без свян и без колебание. Преди да се слеят устните им и той за пореден път да открадне дъха й, отдавайки се на нея, Хината промълви тихо:
- Обичам те!
*****

^^The Red Rose^^ писа: писа:

Определено не знам за тази игра. Но продължавам да пускам!

И аз не знам, но може би трябва да проуча. Звучи като нещо, което би паснало за история като твоята.

Пуснатото ми харесва, но май пак трябва да спра с коментарите !

Глупости! Коментирай на воля, все едно дали написаното ти харесва или не. Само по този начин ще знам дали да продължавам в същата насока или трябва да се поправя някъде. Оценявам коментарите!

~11~
*****
Цунаде се взираше в нощното небе, осеяно с безброй трепкащи звезди.Беше се облегнала на една колона на терасата на стаята си, обвила краката си с ръце. Под нея се разливаше като тъмно море Коноха. Мрачното черно на нощта се пречупваше от светлините и тя усещаше живота, който бълбукаше под всеки покрив на селото. По принцип винаги се бе наслаждавала на този момент от деня си, когато съзерцаваше Коноха от терасата на стаята си. Но от няколко дни не чувстваше нищо. Прекалено много взе да й тежи тази отговорност, че да продължи напред все едно нищо не е станало. Сакура... Отговаряше за нея, а допусна да й се случи такова нещо. Прати хора, но резултат никакъв. Какво трябваше да направи още?
- Вратата бе заключена. - тя затвори очи при звука на гласа му.
Извърна глава към него и отвърна с рязък глас:
- Това би трябвало да те е навело на логичната мисъл, че не желая никой да ми досажда. Как влезе?
- Май долявам съмнението ти в моите възможности. - той пристъпи към нея. Светлината от стаята очертаваше тялото му. Лицето му тънеше в сянка. - С нетърпение очаквах да се прибереш в стаята си. - тембърът на гласа му се промени и това я подразни. Обърна поглед към нощното небе, опитвайки се напълно да игнорира присъствието му. - Много работиш...
- Ти не го ли правиш?!
Той изпъна рамене и отвърза връзките на кратуната с пясък , която винаги носеше на гърба си. Облегна я на стената и насочи вниманието си към нея.
- Работата е единственото нещо, което ме кара да се чувствам полезен. Но да ти кажа честно, Цунаде-химе, не работя заради самата работа. Предполагам и ти не го правиш. - приближи се към нея и я издърпа да стане, после я прегърна и главата му се облегна на рамото й.
- Гаара... - лицето й пламна. - Вече ти казах, че това, което правим е нередно...
Той не отговори веднага. Ръката му загали гърба й, после се придвижи нагоре и обхвана шията й отзад. Пръстите му се заровиха в русите кичури. Усети, че се възбужда само от това и се опита да потисне ерекцията си.
- Кажи ми сега какво е станало? Имам чувството, че съм седнал върху буре с барут. Обстановката в Коноха е напрегната и го усетих само за няколко часа...
- Не мисля, че е редно...
Той я повлече грубо след себе си. Влезе в стаята и затръшна вратата на терасата. Обърна я рязко към себе си.Светлите му очи се свиха.
- Остави ме аз да преценя кое е редно и кое не!
- Всичко, което правиш е нередно. - повиши тон тя, вбесена на начина , по който я помъкна след себе си. - Не е редно да ти казвам какво става в Коноха. Не е редно да стоиш в стаята ми през нощта. По дяволите, какво очакваш от мен?
- Да ти кажа ли какво очаквам от теб? - изръмжа Гаара. - Очаквам много повече от това, което ми даваш... Редно и нередно! Прекрасни думички, с които обикновените хора си поставят граници, но, Цунаде-химе, ако не си забелязала, ще ти напомня, че ние не сме обикновени хора. Ние сме начело на селото, ние го пазим, ние носим отговорност за него, ние определяме кое е редно или нередно. А другите хора се определят от нас... Така че... - той я привлече отново в прегръдките си. Гневът му се уталожи, когато усети допира на твърдите й гърди и наведе глава надолу към широко отворените й очи, които бяха станали по-светли. - ... Ще допълня само, че след като и двамата се наслаждаваме на така стеклите се обстоятелства, значи не правим нищо нередно и не вредим на никого... - той плъзна ръце по тялото й, обхвана в шепи дупето й и я притисна оскърбително към бедрата си. Очите й се сведоха надолу и тя си пое шумно въздух, усетила издутината отпред на панталона му. - Кажи ми какво е станало?
Допря треперещи длани на гърдите му с намерението да го отблъсне от себе си. Той я завъртя около себе си и седна на леглото й, привличайки я към себе си. Настани я върху скута си и лицето му се вдигна към нейното. Устните му се извиха в усмивка.
- Искам още сега да те обладая, но... трябва да разбера какво те тревожи...
Тялото й се скова. "Какви прекрасни очи!" - помисли си удивен той. На светлината на нощната лампа бяха златни с цвета на коняк и гъсти светли мигли ги ограждаха. Косата й се спусна покрай лицето й и той вдигна ръка към нея. Взе един кичур между пръстите си и го потърка, почти очаквайки от него да се посипе златен прах. Боже, колко прекрасна беше тя! Очите й изведнъж станаха печални и тя ги затвори. Отпусна се в него и го прегърна.
- Казваш, че ние не сме обикновени хора и определяме нормите, носим отговорност... Вярно е. Но... някога, когато си взимал решения и си определял кое е редно или нередно, чувствал ли си колебания, че не постъпваш правилно? Чувствал ли си нерешителност? Кажи ми, Гаара, как мога да нося отговорност за селото си, след като никога не съм чувствала увереност в решенията си?
Той я надигна като дете. Претърколи се на леглото и Цунаде се озова под него със разтворени бедра. Гаара се отпусна на лактите си и наведе глава към нея.
- Трудно ми е да мисля сега, когато под мене се намира толкова прекрасна жена, но ще се помъча да ти отговоря на този въпрос, който явно много те терзае. - зъбите му захапаха долната й устна и засмукаха нежно. После спусна устни по голата шия и между целувките, с които обсипа кожата, продължи тихо: - Да. Постоянно го чувствам и си мисля, че само по този начин взимаме правилни решения. Съмнения, колебания, угризения... Понякога се чувствам уморен до смърт. А и това, че не можеш да поискаш съвет от никого, когато се колебаеш, а времето е против теб, ми изпива всички сили. Но... - отметна настрани халата й, с който беше тя и пъхна длани под сутиена й, стискайки нежно гърдите й. - Но си мисля също така, че само онзи, който е прекалено убеден в правотата си, греши. Колебанията са нужни, за да вземем най-правилното решение. Все пак ние не се намираме във вакуум и от нашите решения, редни или нередни, зависят много човешки животи. Не знам защо си решила, че не трябва да изпитваш съмнения? - Гаара вдигна сутиена й нагоре. Устните му я засмукаха ненаситно. Цунаде затвори очи. Ръцете й се вдигнаха, за да го отблъснат, но можа единствено да го притисне още по-силно към гърдите си. От устата й се откъсна въздишка и тялото й се изви нетърпеливо. Усещаше как напрежението бавно се нагнетява в нея, достигайки опасна точка.
- Винаги чувствам... съмнения... Дори и това, което правиш в момента... Все още си мисля, че е грешно...
- Защо? - устните му се спуснаха надолу, езика му влезе в пъпчето й и тя изпъшка тихо. Ръцете й се заровиха в косата му. - Как може нещо толкова прекрасно да е грешно?
- Защото... съм много по-голяма от теб. Аз мога да ти бъда...
- Шшт! - прекъсна я той. Надигна се само за миг от нея, събувайки бикините й. Раменете му разшириха треперещите й бедра и езикът му се плъзна по влажният отвор на тялото й. - Прекрасно... Ти си това, което виждам в момента. Жена, която желая толкова много! Така, че искам да спреш да си задаваш въпроса кое е редно или не в присъствието ми. Просто... - пръстите му се пъхнаха дълбоко в нея, предизвиквайки вълна, което разтърси цялото й същество и тя загуби допир с реалността. - Просто се довери на моята преценка. Аз... рядко греша!
О, да! Тя щеше да му се довери. Трябваше... Толкова прекрасно беше да знае, че не е сама, че има и друг, като нея и този друг бе готов да поеме част от отговорността, която носеше. Осъзнаването на това й донесе спокойствието, за което отчаяно бленуваше. Да, да, да... Щастието й избликваше на повърхността на тези думи, които се въртяха в главата й, докато усещаше устните му на неподозирани места по тялото си, за които не знаеше, че могат да и донесат такова безгранично удоволствие. Да, да, да... Тялото й се залашка в дивия ритъм, когато той проникна в нея и скъса една брънка от веригата на миналото, за която мислеше, че не може да бъде унищожена. Спомените за Дан бяха най-хубавото нещо в нейния живот, но бяха просто картини от минало, което не можеше да бъде върнато назад и да бъде изживяно отново. Бъдещето предстоеше пред нея и тя видя това бъдеще в притворените зелени очи на Гаара. Бъдеще, което ще я накара да погледне с надежда напред... заедно с него.Устните й се извиха в усмивка и тя изрече накъсано, предизвиквайки насечен смях, който излезе от гърлото му:
- Поне този път стигнахме до леглото!...
*****
Сакура бавно отвори очи. Усещаше тялото му до своето, но за първи път от няколко дни насам, това не й се стори странно. Сякаш да е гола и да дели легло с някой друг бе най-нормалното нещо на този свят. Слънчевите лъчи проникваха през прозореца и в тях танцуваха прашинки. Светлина? Колко... изненадващо! Нямаше звук на капки дъжд по стъклото, нито сиви облаци в небето, които я затискаха като капак. Беше убедена, че ако стане сега и погледне през прозореца, от полуразрушеното село нямаше да има и следа. Щеше да изглежда като лош сън, от който тя се бе събудила и сега светлината на деня го бе изгонила в най-тъмното ъгълче на съзнанието й.
Ръцете му я притиснаха по-силно към него. Едната му длан беше отпусната върху гърдата й. Бедрото му бе между нейните и тя усещаше кожата му, която се допираше до... Затвори очи, опитваше се да метне юзди върху побеснелите си мисли, които нахлуха веднага в главата й. Какво си беше помислила преди да заспи снощи? Че трябва да престане да залъгва себе си...Да признае, че той я вълнува и че го иска. Искаше да се събужда до него, да усеща тялото му до своето и да остане така завинаги. А след дъжда да изгрее слънце, както сега... Тя извърна глава, после обърна и тялото си към него. Очите му бяха затворени. Лицето му бе спокойно. Вдигна ръка и пръстите й преминаха по линиите на това лице, което толкова много приличаше на лицето на Саске, ала едва сега забеляза, че те се различват като деня и нощта. Веждите му бяха полегати, а на Саске бяха извити. Две линии се спускаха от носа му до краищата на устата му, други две разсичаха скулите му. Той беше много по-възрастен от Саске и на светлината на утрото Сакура разбра, че това й донесе радост. До преди няколко дни бе влюбена в момче, вглъбено единствено в себе си и мислещо само за отмъщение, което бе безсмислено, след като вече знаеше истината. Сега тя бе... заинтригувана... от мъж, чиито мисли не бяха толкова... детски. Поведението му... я очароваше. Внезапните изблици на гняв и спокойствие се редуваха и тя бе принудена да признае, че това й харесва по някакъв странен и глупав начин. Гневът му я възбуждаше и я караше да се чувства... жива. При Саске такова нещо нямаше. Той само изпиваше емоцията й, не пораждаше нищо в нея и досега си мислеше, че е неизчерпаема и може да му дава всичко, докато е способна да почувства каквото и да е. Тя задържа пръст на устните му, после покри с длан бузата му, преди да зарови пръсти в косата му, освобождавайки я от опашката на врата му. Той отвори очи и тя потъна в черната бездна на погледа му, но не почувства страх или студ. В няколко натежали секунди те просто се гледаха. После Итачи я привлече към себе си и устните му завладяха нейните.
Този път тя не се дръпна. Вложи цялата си страст в целувката си и бе принудена да признае, че й харесва. Краката й го обвиха през кръста, а ръцете й го прегърнаха. Свързаха го с нея като със здрави въжета и той прокара ръка по гърба й, после притисна ханша й към себе си и очите й се разшириха, когато усети, че той се възбужда. Той отдръпна главата си от нея и прекрати целувката. Очите му промениха цвета си и станаха червени. Сега виждаше лицето й и изражението й го изпълни със задоволство. Ръката му се плъзна по дупето й, премина по външната страна на бедрото и я докосна нежно между краката. Пръстите му потънаха в нея и тя си пое рязко въздух, но отново не се дръпна. Бедрата й се отвориха още повече и затвори очи. Не можеше да издържа на изгарящия му поглед, нито на онзи друг огън, който течеше във вените й. Усети как другата му ръка се пъхна под тялото й и той привлече отново към себе си.
- Не си затваряй очите, моля те! - гласът му бе дрезгав и тя потрепера. И когато ги отвори, той видя, че ирисите им бяха станали още по-наситенозелени, а зениците им се разширяваха все повече и повече, докато зеленото отстъпи място на черното. Бузите й бяха червени и пареха. Той заби два пръста дълбоко в тялото й, мускулите на вагината й го обвиха здраво и тя се натисна върху тях. От устните й се откъсна въздишка. - Какво искаш, малката ми?
Риторичен въпрос... Той знаеше отговора, но искаше да го чуе на глас, да признае пред него и пред себе си истината. Миглите й потрепнаха и устните й се свиха. Тя бе вбесена и той със закъснение усети как ноктите й раздраха гърба му, оставяйки червени линии по кожата му.
- Много добре знаеш... какво искам...
- Можеш ли да повярваш, че не знам?! - усмивката, която разтегна устните му я накара да потрепери от гняв. Той усети как пръстите й се свиха и ноктите й отново се впиха в гърба му, но той превари движението й, измъквайки пръстите си от нея, после ги вкара в дупето. Очите й се разтвориха широко и тя изпъшка.
- Недей!... Какво правиш?! Не!
Итачи се претърколи върху нея и я притисна с тяло към матрака. Устата му засмука гърдите й и тя отметна глава назад. Усещаше пръстите му, но не чувстваше болка, даже напротив. Докосването му я наелектризира и тя извика. Когато погледа й се проясни, видя замислената гримаса на лицето му. Вече не я докосваше и тя почувства внезапна паника, която я стисна за гърлото. Вдигна ръце и хвана между дланите си лицето му.
- Ела с мен! - промълви тихо, изненадана, че може да каже такова нещо. - Ела с мен в Коноха! Моля те!
Той поклати глава. Смехът му бе като камшик, който я шибна.
- Приказваш глупости!
- Цялата тази несправедливост... Всичко може да се оправи... Само трябва да кажа на Цунаде-сама и тя ще ми повярва... Итачи! - повиши тон. Опитваше се да го задържи върху себе си, защото той понечи да стане рязко. - Итачи, моля те!
Той се откъсна от нея и й обърна гръб, провесвайки крака от ръба на леглото. Остана загледана в гърба му. Повдигна одеялото към брадичката си и постави ръка на рамото ми.
- Повярвай ми! Мога да оправя тази каша... Моля те! Итачи... Прибери с мен у дома!
Той се отърси от докосването й и стана. Започна да се облича с отсечени движения без да си направи труда дори да я удостои с поглед или да й даде обяснение. Гневът й я заслепи и тя се изправи рязко от леглото. Обърна го насила към себе си и залепи плесница на бездушното му лице.
- Казвам ти истината, копеле такова! - изсъска през зъби тя. - Всичко може да се оправи. Сам каза, че само старейшините, Данзо и Третия са знаели за това, но ако Цунаде-сама разбере... Тя и без това търси повод да се отърве от Данзо... А ако всичко се изнесе до Даймийото, което неминуемо ще стане така, това ще е...
- Когато казваш всичките тези глупости, вярваш ли си изобщо?! - устните му се извиха в презрителна усмивка. - Ти си глупачка! Нищо такова няма да стане! Давам ти гаранция... Пък и има много "ако", които не вещаят нищо добро! Можеш ли да ми кажеш нещо, в което си убедена, че ще стане?! Нищо не зависи от тебе , че да си уверена!
- Но...
- Без "но", моля те! - той вдигна ръка и я чукна по челото с показалец. Ако беше брат му, щеше да допълни: "Прости ми, Саске!", но на нея й зададе въпрос: - На колко си години, малката ми?
- На 17. - изтърси тя. Защо я питаше за годините й сега?
- Ето, виждаш ли? - Итачи разпери ръце и я посочи с брадичка. Тя недоумяващо впи поглед в него. Той въздъхна нетърпеливо и поясни: - Много малка и много наивна, да не кажа отново глупава. Мислиш си, че можеш с няколко думи да промениш нещо, да заличиш минало или да върнеш живот... Кажи ми как ще обясниш на Цунаде, че ми вярваш? Аз съм престъпник от клас S и до вчера ти бях враг, има награда за главата ми. Кажи ми, глупаво момиченце, какво очакваш да направи Цунаде след като й хвърлиш тази бомба в лицето? И нека да обясня нещо, което май ти убягва. Хокагето няма почти никаква власт в Коноха. Всичко се свежда до старейшините и Даймийото. И според тебе Даймийото на кого би повярвал?! На думата на една избягала нинджа като мен, която се подвизава в престъпна организация или на думата на старейшините, които не са направили нищо лошо на пръв поглед? Казваш да се прибера у дома! Ха! Аз нямам дом, всичко, което остана от Учиха са едни руини на края на селото и които само безпризорните кучета ги опикават. - Итачи се наведе да обуе сандалите си и вдигна глава към нея. - А после? Останалите кланове? Как ще можеш да заличиш нещо толкова мръсно като това, което направих аз? Ще си кажат, че е било за доброто на Коноха, но пак ще се намерят благопристойни съдници, които бързо биха ме пратили по дяволите. - той се изправи и прокара пръсти през косата си, връзвайки я пак на опашка. - За мене дом и живот в Коноха няма. Не мога да се върна и да се направя на жертва все едно нищо не е станало. Не мога да осъдя нито Данзо, нито старейшините, че са действали както са сметнали за добре, след като мисля като тях.Пък и има ли смисъл да разбунвам духове отпреди десет години, след като и аз съм се запътил натам. До няколко дни няма да бъда дори и спомен, а много скоро след това и ти ще ме забравиш. Но аз това и искам да направиш. Защото ако за мене няма живот, за Саске ще има... и ти си способна да го дадеш на него.
- Цунаде би могла да те излекува...
- Ох, стига толкова, че ме заболя главата! - той махна с ръка. - Изобщо не разбирам как ти хрумна тази мисъл, но ще ти кажа, че логиката ти е безумна и утопична и няма начин да бъда въвлечен в това. Пак повтарям: за мене бъдеще няма и няма смисъл да се терзаеш да намериш спасение за мене, защото такова просто не съществува. - Итачи въздъхна отегчено и се насочи към вратата. - Бариера няма да поставям. Ще се доверя на думата ти. Предполагам, че ще се прибера късно и Дейдара ще те посети, за да ти донесе храна. - той плъзна вратата и преди да излезе навън й хвърли снизходителна усмивка, която я вбеси още повече и тя стисна ръце в юмруци. - Предлагам ти да не товариш сладката си главица с тези неща. Концентрирай се върху това, че скоро ще видиш Саске и ще си свободна! Друго не искам от теб.
Сакура си пое дъх на няколко пъти, опитвайки се да потисне гнева си, но той излезе като вик от гърлото й и тя запрати ниската маса по затворената врата.
*****
На вратата се почука. Темари и Канкуро се изгледаха изненадано. Кой ли беше по това време? Слънцето още не беше изгряло. Канкуро се изправи, остави куклата си на леглото и кимна на Темари да отвори.
В стаята им влезе Гаара. Ръцете на Казекагето бяха пъхнати в джобовете на панталоните му и той се облегна на вратата.
- Гаара... - Канкуро отново взе Карасу и седна на леглото си. - Какво е станало?
- Има малък проблем, който трябва да се реши. - Гаара извърна поглед към сестра си, която го гледаше с очакване. - Преди няколко дни са отвлекли Сакура. Цунаде-сама е пратила екип, след който е тръгнал и Наруто...
Канкуро изсумтя раздразнено.
- Защо ли не съм изненадан, че името му, както винаги е замесено?! Знае ли се кой я е отвлякъл?
Зелените очи на Гаара се присвиха.
- Акатски. Но само се предполага... Преди два часа пристигна кучето-следотърсач на Какаши, Паккун, което донесе най-накрая вест, че са тръгнали към Амегакуре след Наруто. Но аз си мисля, че колкото и проблемен да е той, е открил нещо.
Темари легна по корем на леглото си, подпря глава на дланите си и изгледа изпитателно Гаара. Имаше нещо, което я смущаваше в поведението на брат й, но не знаеше точно какво. За това и вметна констатацията си без да се замисли:
- По това време, Гаара, ти успя да разбереш толкова неща, които преполагам в други случаи Коноха ще скрие...Как успя?
Той махна с ръка. Имаше ли смисъл да изпада в подробности, че когато Паккун пристигна, той държеше в ръцете си Цунаде и бяха продължили приятното си занимание отново...
- Има ли значение? От вас искам само едно...
- Да тръгнем след тях. - прекъсна го рязко Канкуро. - И да се опитаме да спасим глупака.
- Дължим това на Коноха, след като те ни помогнаха преди време. Спомнете си, че аз също бях отвлечен от Акатски и те се отзоваха веднага. Няма да бъдете сами. С вас ще дойде още един екип, който се е върнал от мисия вчера - Хюга Неджи, Рок Лий, Тентен и Гай-сенсей. - Гаара скръсти ръце пред гърдите си. - И аз бих искал да дойда, но знаете, че не мога, след като съм Казекаге и присъствието ми е наложително тук. Другите Кагета би трябвало да дойдат днес или утре и искам преди настъпването на Чуунинският изпит този проблем да бъде не само решен, но и забравен.
- Другият екип, който първи е тръгнал след похитителите... Кои са били? - попита Темари.
Устните на Гаара се извиха и той впи очи в нея.
- Какаши, Киба и Акамару, Хината и Шикамару. - при споменаването на последното име, сестра му сведе поглед надолу и предположенията, които имаше до скоро Гаара, се потвърдиха. Тя се завъртя по гръб в леглото си и скръсти ръце под главата си. На Гаара му се стори, че лицето й поруменя и усмивката му стана по-широка. - Ще тръгнете до час. Срещата ви с екипа на Гай-сенсей е пред сградата на Хокагето. Върнете Наруто тук и открийте Сакура.
Канкуро остави настрана Карасу и погледна Гаара бегло. Толкова много се бе променил заради тази проблемна нинджа, която носеше след себе си единствено хаос. И макар да чувстваше раздразнение при мисълта за Наруто, трябваше да му благодари за промяната на Казекагето.
- Добре. - вдигна рамене той. - Знаеш, че ще го направим.
Гаара кимна, все още впил поглед в сестра си, която си даваше вид на внезапно загубила интерес към ситуацията. Усмивката не слезе от лицето му, дори и след като напусна стаята. Не можеше да повярва, че бруталната природа на Темари, може да се пречупи от някакво нежно чувство, но пък от друга страна нямаше смисъл да се чуди, след като и той самият беше променен. "Промяната е хубаво нещо"- мислеше си той, докато вървеше към стаята на Цунаде. - "Кара те да се чувстваш като прероден"
*****
"Кой ли ще бъде следващият, който ще отвори вратата?"
Светът му беше не по-голям от килията, в която сам се бе набутал. От два дни никой не се бе появявал, за да му донесе храна и вода и той подозираше, че никой няма и да дойде. Дали не бе дошъл края и защо ли се чувстваше едва ли не облекчен от тази мисъл? Краят... Това искаше много отдавна, още когато умря Кимимаро и го остави сам с демона вътре в него. След Кимимаро друг, който да се бе доближил до него, нямаше. Че кой ще иска да стои близо до човек, неспособен да контролира пристъпите си за убийство? Кой ще иска да поеме този риск?
Трябваше му врата, която да го отдели напълно от този свят. Врата към отвъдното, която той да затвори след себе си и да си почине. От угризенията и непресъхващата болка, че се е родил чудовище. От самотата, която го засмукваше като блато и той нямаше сили да се противопостави. Пък и защо ли да го прави, след като се чувстваше безкрайно уморен, че да продължи да се бори със себе си. Трябваше да признае веднъж завинаги, че не може да избяга от това, което е.
"Жена... или мъж?"
А беше започнал живота си като всеки обикновен човек. Семейството му беше нормално, той самият беше нормален. Ако това нормалните хора разбираха от щастие, той го имаше. Но после... Когато мина определената възраст, вече не бе същото. Разбра, че страда от някаква рядка и странна болест. Губеше съзнание и когато се събуждаше, винаги бе обграден от трупове, а ръцете му бяха в кръв. Лепкава, червена кръв, която засъхваше по тях и която след това трудно можеше да отмие. Никога не можа да забрави ръцете си, оцапани в кръв. В кошмарите му кръвта почерняваше като катран и той търкаше ли, търкаше... Търкаше толкова силно, че кожата му се прежулваше и от раните, които сам си причиняваше, започваше да тече неговата кръв.
"Ако е жена, ще я убия..."
Още тогава се отдели от света. Затвори се в пещера, направи затвор, за да престане да наранява не само околните, но и себе си. Защото след всяко събуждане от пристъпа, виждаше кръвта... И дълго време след това той се молеше това да е неговата. Нима някой щеше да го обвини, че иска да избяга от това тяло, което не се подчиняваше на волята му? Цял живот изкара в самота. Защо да продължава да живее? Каквото и да имаше след смъртта, нямаше да е по-зле от живота сега. Щеше да е опрощение, спасение... Щеше да е спокойствие. Като прегръдка на добър приятел или утехата на майка.
"Не. Няма да е жена... Мъж ще е."
Кимимаро... Единственият оцелял от клана Кагуя. Единственият, който се бе приближил достатъчно близо до него, че да спре пристъпите му и да се нарече негов приятел. Единственият, който имаше смелост да признае, че и той е чудовище. Имаха толкова общо по между си и може би затова усетиха привързаност един към друг. И двамата бяха затворени не само физически, но и вътрешно в клетката на собствената си вина. И двамата искаха да се излекуват. И двамата... не успяха...
Затвори очи. Главата му се отпусна на свитите колена и той се заклати бавно напред-назад. "Ще се върна при теб, Джуго! Кабуто ми каза, че съм излекуван... А щом са намерили лек за мен, ще намерят и за теб... Но сега трябва да тръгвам... Пристига новото тяло на Орочимару-доно и аз трябва да го доведа. Ти... - пръстите на Кимимаро се провряха през решетките и той докосна челото му. - ... само ме изчакай! И тогава никога няма да се разделим! Никога!"
Но не се върна...
И го остави сам в килията...
Сам в самотата...
Завинаги сам...
Усети буца в гърлото си, която не можа да преглътне. Очите му горяха под стиснатите клепачи. Отдавна бе изплакал сълзите си. Отдавна бе спрял да се самосъжалява. Но спомените... Единственото нещо, което бе останало от Кимимаро... Все още виждаше очите му. Зелени неподвижни очи, събрали в себе си цяла вселена от емоции. Очи, в които се оглеждаше и виждаше себе си. Своята болка, своята самота и своите терзания... Очи като огледало.
"Ако е мъж, ще го убия."
През решетките на малкия прозорец на килията му, влетя врабче. Той вдигна глава и втренчи поглед в пернатото същество, което заподскача към него. Побутна купата си, в която имаше изсъхнал ориз и се загледа в птичката, която закълва храната. Усети чакра пред вратата и напрегна мускули за нападение.
И когато вратата се отвори и Джуго нападна, видя пред себе си огледалните очи на Кимимаро.Но не беше Кимимаро... Беше Учиха Саске.
*****