Просто един наемник-І част

Пак досаждам с писанията си!
Сериозно - смятам, че на това място мога да получа много добра критика, тъй като тук са си дали среща не само големи почитатели на жанра, прочели стотици книги, но и творци със стаж. Ценя вашата критика много повече отколкото на някакви измислени тикви по разните му издателства. Та, давайте - има ли какво да дооправям или направо да го хвърлям и паля?

Просто един наемник
(не особено класическа история)

Ще бъде лесно!
Тази мисъл се появи за пореден път, сякаш, за да ме убеди в своята неистинност. Доказваха го петимата мъжаги, застанали пред мен с явното намерение да ми сторят нещо твърде лошо.
Ще бъде лесно! Така ми каза кралят, преди да тръгна. Минаха два месеца, а "лесното" никъде не го срещнах. Искаше ми се сега той да бе тук - с хермелиновото си наметало, накривена корона и издут корем - та да го видя какво ще каже!
Въздъхнах... Онези извадиха оръжия - кой секира, кой боздуган. Посегнах към огромния меч, висящ на гърба ми и го измъкнах бавно от протърканата му ножница, очаквайки да ги впечатля.
- Не очакваш да се впечатлим, нали?! - рече водачът им - едър тип с бръсната глава, но не и лице.
Засмях се нервно... после се сетих нещо и хукнах назад по коридора. Зад мен отекнаха викове и стъпки, но почти бях стигнал до вратата. Влетях в караулната стаичка, където само преди минути бях вилнял. Труповете на двамата пазачи, проснати на пода в локви кръв, ме гледаха с изцъклените си очи.
Хвърлих бърз поглед към стената... Да! Двата заредени арбалета бяха там! Прибрах меча и ги грабнах.
Първата стрела се заби в гърлото на влетялия с прекален ентусиазъм мъж, а втората прониза гърдите на друг непредпазливо нахлул нападател.
Захвърлих ненужните арбалети и отново посегнах към меча. В стаята крадешком надникна трети от шайката. Излетях в другия коридор и притворих вратата. Преброих до пет, после с все сила я изритах. Тъп удар...последван от крясък...
Върнах се в стаята. Мъжът охкаше с разбит нос на пода и аз услужливо го накарах да млъкне завинаги.
Водачът ме чакаше в другия край на коридора. Огледах стълбите зад него - от петия нападател нямаше и следа.
- Приятелчето ти май се уплаши - подхвърлих.
- Не се надявай! - изръмжа онзи и замахна с меча си.
Блокирах твърдо и го изритах в издадения му напред крак. Докато падаше на коляно, моето острие го посече и пътят му завърши на пода, сред пръски кръв.
- Очаквах да си по-дребен... - прошепна, преди да издъхне.
По дяволите! Откакто влязох в проклетия замък, чувах от всеки, че трябвало да съм по-дребен, по-слаб, с по-къса коса... Сега пак. Чакайте малко бе, хора (боговете да се смилят над душите ви!), аз най-добре си знам как изглеждам! Вече имах чувството, че някой пуска неверни слухове за мен. Истината е, че никой не би трябвало да знае за идването ми. Положих много усилия да се прикривам по пътя към замъка на Ламор, а какво стана тук - капани, засади, че и портрет вече са ми направили! Само не беше много верен... Чувството, че нещо не е наред, за пореден път се промъкна в мен.
Прескочих трупа на гологлавия и предпазливо тръгнах нагоре по стълбите. Очаквах срещу ми всеки момент да връхлети нещо... или много неща.
Стигнах до широка площадка, в помещение без прозорци. Няколко факли осветяваха висока дървена врата с метален обков. Към нея водеше червен килим и предположих, че това са покоите на Ламор. Стегнах се и готов на всичко, блъснах вратата.
Залата, в която влетях бе широка, с множество прозорци, откриващи гледка към планинските върхове. По стените имаше богата украса, а в средата - дълга, красиво резбована банкетна маса. На дневната светлина различих нещо в другия край на масата. Вглеждайки се по-сериозно, разпознах хилаво, застаряващо човече, облечено в твърде широки за него дрехи. То се почеса по дългия нос, отметна сребристата си коса назад и важно рече:
- Аз съм Ламор! - Гласът му бе леко писклив. - С какво право нахлуваш така в двореца ми?
- Търся принцесата, мой човек! - осведомих го. - Един съвет - съдействай ми!
- Ах, да..! - промърмори Ламор и сбърчи чело, сякаш мъчейки се да си спомни нещо. - Мислех, че си с мустаци...
Започваше да ми писва!
- И сега - какво? - попита старчето, вдигайки поглед към мен.
Тъкмо се чудех дали да му обясня колко е близо до вероятността да го убия, или направо да го убия, когато осъзнах едно нещо.
Той не гледаше към мен, а ЗАД мен!
Приклекнах и направих мощен мах с меча над главата си. Леко съпротивление...шляпване...глухо тупване зад мен... Нечия глава се изтърколи към масата, оставяйки кървава следа по белия килим. С известни затруднения разпознах лицето на петия от мъжете от коридора.
- Е, можеше и да стане... - рече с крива усмивка Ламор, сякаш се извиняваше.
- Къде е принцесата? - изръмжах, изгубил търпение.
- Ей там. - Той посочи обикновена врата зад гърба си. - Взимай я, не ми трябва.
Намръщих се.
- Защо я отвлече, в такъв случай, че и точно на рождения ден на краля?!
- Виж сега...- Ламор взе да шари нервно с пръст по масата. - С крал Доран се знаем от младини, когато той бе още принц. Скитахме заедно из полята, ходехме на лов, задявахме жени... такива ми ти младежки работи.
Един ден, докато яздехме из западните ловни полета, се натъкнахме на полуразложен труп на мъж. Вонята бе нетърпима, а конете се дърпаха, уплашени от нещо. Въпреки това, принцът пожела да го претърси. Не успях да го убедя в противното, затова изчаках на известно разстояние с животните. После той се върна...- Ламор млъкна за миг, явно под въздействието на спомена. Пръстът му барабанеше по масата. - Бе намерил у мъртвия един скъпоценен камък - син като очите на северните изкусителки и красив като... е... пак като тях...
Както и да е. Веднага и двамата бяхме запленени от неземната находка. В пристъп на завист се опитах да го отнема от Доран, ала тогава той нямаше още шкембе и тлъстини - надви ме. Избягах далеч, заклевайки се, че един ден камъкът ще бъде мой. Дълги години трупах богатство и кроях планове за похищение на съкровището... И когато преди време узнах, че кралят го е подарил на дъщеря си, съзрях моят шанс. И ето - отвлякох принцесата... само че всичко бе напразно. Камъкът не беше у нея! Тъй че - вземай я!
Ламор махна с ръка тъжно. После махна още веднъж. Пръстът върху масата замря.
Чак тогава се усетих! Как... сляп ли бях..!
Вдигнах меча.
Ламор вдигна ръка.
Замахнах...
Той също...
Оръжието ми полетя към него, превъртя се веднъж и се заби в хилавите му гърди, приковавайки го към стола. Ръката махна все пак за трети път, преди той да издъхне.
Някаква невидима сила ме събори на килима и ме затисна. Не можех да мръдна и клепача си. Дишах слабо, виждах всичко, ала бях като мъртъв. Проклех мислено глупостта си. Оставих Ламор да си бръщолеви и не обърнах внимание на движенията му. Ето че магията му ме застигна и сега кротко си лежах, като засипан от лавина. Добре поне, че убих подлеца, защото сега щеше да върши с мен неща, които не бих желал да върши.
Чух стъпки (слухът ми бе наред!). Точно пред мен мина бавно, с дебнеща стъпка един мъж. Огледах го добре и изругах наум. Онзи хвърли поглед към мен и се ухили - явно ме мислеше за мъртъв. Ако сега магията ме пуснеше... Само че не ме пусна.
След малко долових шум от затваряща се врата, след това и женски глас. Пред замръзналия ми поглед се появи мъжът, водейки за ръката самата принцеса. Тя се оглеждаше глуповато и ненадейно спря пред мен.
- Кой е този, спасителю?
"Бутни ме! - крещях наум. - "Направи нещо, развали магията..!"
- А - махна с ръка онзи, - слуга на Ламор. Надвих го лесно!
Тя премигна респектирана... и отмина. Чух как стъпките им заглъхват нейде из коридорите.
А аз бях тръгнал да спасявам това същество! За иначе красивата отвън принцеса, явно не можеше да се каже същото и за отвътре - не видя и капчица кръв по мен, но реши, че самозванецът ме е победил. Даже и убил!
При спомена за външността му аз отново закрещях псувни из главата си. Да, бях го огледал добре - малко по-нисък от мен, по-слаб, с по-къса коса и с мустаци...
Май взех да си изяснявам нещата!

Магията ме пусна чак на другата сутрин. Цяла нощ редях хвалебствия към самия себе си за умното решение да избия всичко живо в замъка. Ако бях проявил иначе непроявимото си състрадание към някого, сега този някой щеше да клечи до мен и с почти детско любопитство да ме ръчка с ножове или нажежени шишове. През цялото това време, прекарано в тъмната зала, усещах безмълвното присъствие на мъртвия Ламор. Благодарих на боговете, че не са му дали по-голяма магьосническа дарба. Бяха наблегнали на лукавство и чувство за мръсни номера.
С изгрева отново можех да се движа. Изправих се, обаче, след половин час, поради ужасното си схващане. Напрегнах всички мускули, протегнах се... Май всичко си бе наред по тялото ми.
И сега какво? Минах през толкова опасности, а накрая един мухльо ме прецака, отвеждайки принцесата под носа ми. А аз, който се блъсках цял месец..?! Скапана история! Имах репутацията на човек, вършещ добре работата си, а сега хората ще смятат, че съм се провалил.
- Ти си виновен за всичко! - креснах към Ламор.
Изведнъж нещо ми просветна. Отидох до него. Мечът ми го бе приковал към масивния стол, а изтеклата кръв тъмнееше, съсирена по одеждите, масата и пода. С известни усилия измъкнах острието, избърсах го и си го прибрах.
- Тъй... - рекох с лека усмивчица. - Я сега да те видя, стара лисицо!
Тялото понечи да се свлече, но го задържах. След кратко тършуване из джобовете му, намерих каквото ми трябваше. Значи и за това ме бе излъгал, копелето!
С широка, щастлива усмивка поех към изхода. Докато подхвърлях в ръка синия скъпоценен камък, един план се оформи в главата ми. Даже взех да си тананикам.

Празненството в тронната зала бе тъпо и скучно. Звучеше тиха музика, осигурявана от оркестър, чиито членове приличаха на всичко друго, но не и на благородни бардове. Кралят не се усмихваше, но шайката аристократи и придворни се правеше, че се забавлява, на фона на отрупаните с ястия банкетни маси. Шумоляха рокли, подрънкваха тежки бижута, звъняха чаши…
Аз пък се правех на слуга, повярвайте ми – съвсем неохотно. Потях се и дрехите ми стискаха.
Няма да споменавам изкусния си план за промъкване в двореца, който се провали в самото начало с гръм и трясък, заради чифт гърди, подгънат килим и изгаснала ненавреме свещ. Не ще разкажа и за неуместното присъствие в този позорен момент на двама от прислугата (сега прилежно вързани в един склад). Незнайно как, все пак никой не успя да ме разкрие. Като цяло, чист късмет бе появата ми тук, което ме караше гордо да смятам, че някой там горе ме обича. Или просто ми гледа сеира.
В момента стисках поднос с чаши вино и се стараех да стоя прегърбен. Фигурата ми не се вписваше в порядките за прислугата - дребни и хилави, за да не превъзхождат цялата тази дворцова паплач. Иначе благородниците си имаха и коремчета и тлъстинки колкото си искаш; с наперената си походка компенсираха липсата на някакви мускули. Виж, суетата си не можеха да компенсират с нищо.
Кралят не се веселеше особено усърдно, нещо бе отнесен и дори не забелязваше, че музикантите прекалено често надигат чашите с вино.
Та, седях си аз там, малко встрани от трона, и чаках. Гърбът ме болеше, но не се изправях, за да не се покаже ножницата изпод пелерината ми. Много добре знаех защо е унил краля, макар че дъщеря му бе върната, поради което тайно се усмихвах в себе си.
Вратите на залата се отвориха и церемониалмайсторът оповести с професионален тон:
- Принцеса Мари и сър Риамот!
Всички погледи се обърнаха към вратите, а тълпата се отдръпна, откривайки коридор към мястото на краля. Прозвуча фагот, чиито тон трябваше да мине за тържествен. С бавна стъпка влезе принцесата, ослепителна в розовите си одежди, а малко след нея, с ръка на меча, и нейният мним спасител. Беше се натруфил като панаирджия и ходеше наперено, с вдигната глава. Мустаците му гордо лъщяха от някаква помада. Рицарското звание почти му подхождаше. Почти...
Двамата заеха място до трона - принцесата отдясно, онзи отляво.
- Е - рече вяло кралят, - сър, защо не разкажете на височайшите ни гости как се добрахте до престъпника Ламор.
"Сър"-ът се покашля авторитетно и се приготви за дългата си и, без съмнение, невярна история. Сганта от богати шишковци и напудрени дами се скупчи, и с престорен интерес, зачака представлението.
- Ами - започна Риамот, - опасностите започнаха още след като напуснах столицата. Осланяйки се на верния си меч...
- Покажи следите от битки по него, щом е тъй! - прогърмя един глас.
Моят.
Всички се дръпнаха уплашени. Аз бях хвърлил пелерината и слугинското кепе, и сега кротко се подпирах на меча си.
Риамот бе вцепенен, а принцесата пребледня.
- Какво правиш тук? - кресна кралят. - Ти не изпълни задачата, а се връщаш! Безсрамие!
- Почакайте, Ваше Величество! - рекох с ледена усмивка. - Нека "сър" Риамот разкаже как ме е убил в битка!
- Аз... - запъна се рицарят. - Не го познавам! Да повикаме стражата!
- Но това е онзи мъж от замъка! - възкликна принцесата. - Татко, Риамот го уби в залата на Ламор. Сам ми показа трупа му!
- А какво правя сега тук? - попитах с известна досада. - А да - сигурно всесилният сър Риамот ме е съживил, за да може отново да ме срази пред очите на всички ви. Така ще да е!
- Стража! - проплака "всесилният".
- Тишина! - нареди крал Доран. - Имаш ли да ни кажеш нещо?
Въпросът бе към мен.
- Да, имам! - Пръстът ми посочи Риамот. - Този човек е долен лъжец и подлец! След като аз тръгнах оттук преди месец и половина, Вие, кралю, сте решил, че трябва да пратите още някого и (незнайно защо!) сте избрал този, хм, мъж. Удобно му е било да върви по утъпкан път - аз не оставях врагове, откъдето и да минех. Ала той е толкова глупав, че се разчуло накъде е тръгнал и какво търси. Ето защо, след като се добрах до замъка, там вече ме очакваха. Само че него, а не точно мен! Щом избих всички в замъка, дори самия Ламор, този човек съвсем лесно, като на разходка, влязъл вътре. Възползва се от поразилата ме магия и отведе принцесата пред очите ми. А сега се представя за герой... Честта ми е опетнена! Аз спасих принцеса Мари! По меча ми още стои кръвта на Ламор!
Широкото острие се заби в пода, когато изкрещях последните думи. Из залата се разнесе шепот.
- Не е вярно! - изпищя Риамот. - Лъжец!
- Как ще докажеш думите си? - попита ме кралят.
Тънка усмивка заигра по устните ми.
- Кралю, защо не си признаете какво Ви мъчи, какво Ви липсва? - Бръкнах в джоба си и извадих скъпоценния камък. - Това да Ви е познато?
Реакцията му бе твърде невъздържана - скочи от трона и запъхтян от вълнение, извика:
- Къде го намери? Казвай!
- В трупа на Ламор, къде другаде!
Подхвърлих го на обезумелия владетел и рекох:
- Ако още не ми вярвате, имам предложение...
Множество благородни очи се впиха в мен.
- Нека вашият прочут рицар да извади меча си и да застане срещу мен, Щом твърди, че ме е надвил вече... - погледнах го остро и му кимнах - с лекота, значи ще може пак да го стори. Е, сър?
Той само скръцна със зъби, но не помръдна.
- Риамот! - прозвуча гласът на принцесата. - Нима си ме излъгал?!
Изведнъж той скочи от стола си и замахна с кинжал към мен..!
В следващия миг прелетя три метра назад и се строполи на пода. До него тихо изтракаха и два-три зъба. Сполетялото го безсъзнание не му позволи да осъзнае тази загуба.
Разтрих юмрука си и и израз на безкрайна досада попитах:
- Колко още ще продължава този цирк? Това ли ви е героят!
Кралят кимна, докато стискаше синия камък.
- Ще се погрижа да бъде наказан - каза отнесено, после се посъживи. - Ти вече си "сър" и това е достойна награда!
- Е, познавам и по-достойна... - подхвърлих и повдигнах вежди.
Придворните го погледнаха очаквателно.
- Хм, да... - смънка той. - Донесете злато за рицаря!
Слугите се разтичаха, а по-невъздържаните аристократи изръкопляскаха. Явно искаха да им разказвам приключението си, ала въобще не им обърнах внимание. Празнеството продължи отново в стария си коловоз.
Принцесата ме повика при себе си. Пристъпих с усмивката на човек, очакващ да му благодарят.
- Кажи ми - рече тя с озадачено изражение, нали беше мъртъв - как се съживи?
Усмивката ми се стопи. Погледнах я за всеки случай. Да, не се шегуваше!
- Честно да Ви кажа - прошепнах доверително, - не успях да разбера!
Тя се изсмя тихичко и ми намигна свойски. Обърнах се, сразен от умствената й сила. Радвах се, че в наградата не се включваше и женитба с това създанийце. В такъв случай, с удоволствие бих я пренесъл обратно в замъка на Ламор... и да я спасява, който ще!

Отклонявайки вялото предложение на краля за пиршество, аз напуснах замъка същия следобед. Имах коне - един за мен и втори за наградата от две торби злато. Налагаше се бързо да изчезвам от града, но преди това се отбих на едно място.
Над магазинчето имаше надпис: "Употребявани стоки - ниски цени", но аз знаех, че не това е точната му търговска дейност. Влязох в претъпканото с вехтории помещение и се провикнах:
- Карс, дяволе, къде си?
От склада се подаде рошава глава с рунтави мустаци и малки очи, между които се мъдреше огромен нос. Като ме видя, се ухили широко и побърза да се здрависа с мен. С едната ръка. С другата пое двете кесии злато, които му подадох.
- Както се разбрахме - кимнах.
Карс ми смигна и подхвърли:
- Трудно го направих, ама си струваше! Защо толкова бързаше с това?
- Много питаш, друже! - засмях се. - По-добре в този случай да не знаеш нищо...
Сбогувахме се и аз излязох от ателието на най-добрия фалшификатор на скъпоценности в кралството.
Яхнах коня и припуснах по правите улици на столицата. Щом се озовах в откритата степ, пришпорих животните. На душата ми бе леко; чувствах се доволен от себе си. Бръкнах в раницата на седлото и за пореден път напипах небесносиньото съкровище, което вече бе мое. Ухилих се широко, после смехът ми огласи равнината.
Когато крал Доран разбере, че съм му дал фалшиф камък, щях да съм по-богат, отколкото той си мислеше... и много далеч от тук.
Ако си само един наемник, това не е съвсем лошо, нали?


КРАЙ на първа част

Героят еднакъв ли е с този от Сълзата? Много паралели напипах между тях.
Инак това определено е по-добре изпипано от миналото. Идеята за историята е много добра. Има два-три солидни обрата. Въобще кеф за душата.
Две-три неточности има. Не бях чул за дума "непроявимо". Може и да има, не твърдя с пълна сигурност противното, но определено не звучи добре на това място.
Инак определено израстваш като писател от ден на ден, макар че се промъква в мен някакво чувство, породено от нещо, че това е писано преди сълзата...

Около 5 години преди, но трябва да се редактира, заедно с другите две части.
Няма нищо общо със Сълзата.

Личи си, че си фен на Уейн и Блонд, или поне споделяш идеите им за благородниците . Също така си се опитал, струва ми се,да избегнеш досадния синдром "героят е машина за убиване", което е похвално. Не си успял докрай, двете измъквания в последния момент бяха в повече. Ако оставиш само едното, посоката е правилна, макар че като цяло е екшън-сцена .

Апропо, при стражите няма причина да има заредени арбалети. Прекалено бързо губят еластичността си, ако се оставят така, което значи, че стават безполезни .

Асен писа: писа:

Апропо, при стражите няма причина да има заредени арбалети. Прекалено бързо губят еластичността си, ако се оставят така, което значи, че стават безполезни .

Да, това го знам, но те очакват нападение в този момент, както се изяснява.
Иначе - трябва му една-две редакции. Което ще правя лятото, ако ми остане време.

Добре са измъкванията бе, какво не ти харесва?

Както писах, не ми хареса фактът, че са две поредни в последния момент.

От всичките твои неща, които съм чела, това най-много ми хареса! Пусти мързел, ама тия дни ще седна да прочета и другата част, че ми е интересно какво става по-нататък! Голямо браво от мен!

Какво продължение. Аз не знам за такова животно, а и аз искам да го прочета.

Не го прочетох, но мисля че е добро

Не съм виждал залез над вълните, но мисля, че е хубав.

hameleona писа: писа:

Не съм виждал залез над вълните, но мисля, че е хубав.

Не си чувал и за сарказъм, май
Сериозно, сега - одобрявам свежия начин, по който е написан разказа. Има хляб в автора ;0

kartacha писа: писа:

Какво продължение. Аз не знам за такова животно, а и аз искам да го прочета.

Още две части са - по-дълги от това, но трябва да ги препиша на компа и редактирам. Ще стане... все някога!