Лейди Блекбърд (самата игра)

-Не може ли аз и капитана да облечем униформа, боцмане? За да привличаме по-малко подозрение, имам предвид. Аз поне съм бил небесен моряк, никога по-висок чин, но ти си се движиш като, ами, боцман! Ако те срещне друг боцман, ще се замисли защо не те познава. Виж, да те водим като арестант е идея!

- Арестант?! - възмути се боцмана. - Днес достатъчно време бях арестант, много благодаря! С твоите способности не можеш ли да се превърнеш в някой охранен адмирал или нещо такова?
- Ама и си харесвам гащеризона - призна кисело. - Има толкова много джобове!

- Снаргъл! Ти отиваш към "Совата" и гледаш да може да излети на секундата, щом се приберем. А ако не можем да се приберем излиташ и преди това! Ние ще се доберем до вас, бъди спокоен. Случайно да не забравяш, че аз също съм бивш имперски военнослужещ? Ще се оправим. А ти, Аркам, се напъхвай в униформата, преди да сме привлекли нечие внимание. Ако искам нещо да се поправи, ти си човека, значи ти си човека и да го унищожи. Принципно зеленикавия ни пилот е добър да прецака някоя джаджа, но не знае как да я прецака по научно му.

Капитана изгледа малкия си екипаж и пътниците си. Толкова много проблеми, заради... както и да е. Пътниците му щяха да са в добри ръце, щом гоблина заемеше пилотското си кресло. Номерът беше проклетия имперски кораб да не ги последва.

- Хайде, стягайте си багажа и готови за действие.

- Да, капитане! - отвърна с ентусиазъм Кейл и набързо навлече униформата. Измъкна няколко дреболии от джобовете на старото си облекло, след което козирува с широка усмивка, същевременно подръпвайки твърде тесните си панталони.
- Да тръгваме!

Нати поклати скептично глава. Шест проклети месеца след онова прословуто писмо, стигнало до нея по щракалките чак от другия край на обитаемата сфера! Шест месеца усърдно събиране на сведения, раздаване на подкупи и щателна подготовка... и защо ли имаше чувството, че колкото и, ъъъ, мили да са членовете на екипажа на "Совата", това просто не може да е най-добрият екипаж контрабандисти в де що има Синева!
Или може би бяха толкова добри в маскирането на това, че са добри, та въобще не им личеше пред външни хора? Прецакване на машинарии по научному... Хм.
Тя тръсна решително глава, вирна брадичка и предложи на Снаргъл:
- Води ни, смели ми пилоте! ... И по възможност гледай да пропускаш Наоми напред, просто за всеки случай!
[offtopic]Тук мисля, че мога да се възползвам от правото да си възстановя зарчето, подадено любезно за помощ преди известно време, само дето не помня използвахме ли го или не... Както и да е. Refreshment scene, anyone? Ако ви интересува за онова писмо де. Сега или друг път. Тоест, за как лейди се е натъкнала на "Совата". Което ме подсеща да взема да ида да попълня дневника, че го забравих.[/offtopic]

Освежавка, начи
Имаше нещо... предопределено в цялата работа, помисли си Нати, докато Снаргъл се суетеше в последно преравяне за нещо ценно у пленниците.
Все пак, именно Снаргъл й беше донесъл писмото от щракалките. Толкова настойчиво търсеше Наташа Сири на задния вход на имението, че накрая я извикаха. Като си помисли човек, че при малко по-малко ентусиазъм и настойчивост първото (и следващите) писма можеха и да не стигнат до нея въобще, предвид колко се беше местила за шестте години, откакто се разделиха с Юрая... Снаргъл сигурно си беше изтъркал обувките от праг на праг, докато я проследи от Имперската девическа школа и до провинциалното имение, нейното последно убежище преди... преди...
Тя неволно потрепери. Не, че граф Карлов беше лош човек. Напротив. Беше мил и богат, което за девойка от страничен клон на рода Блекбърд си беше добре дошло. И все пак... ако беше поне приятен външно или не миришеше на умряла риба, или поне... Нати се напъна да намери някаква причина поне малко да хареса годеника си и не успя - гласът му бе гаден и писклив, работата му в Съвета - гадна и безмилостна, отношението му към домашната прислуга, ъъъ, гадно и злобно... Предишната му съпруга се бе споминала преди три години, след което се редяха няколко годежа с издънки на различни родове; явно недостатъчно отчаяни и притиснати в ъгъла, защото в последствие бяха разваляли въпросните уговорки. Е, ескуайър Сулман Сири нямаше избор - разполагаше първо с твъре малко пари и много дългове и второ, с дъщеря на възраст леееко надминала обичайната за женене. Граф Карлов представляваше идеалната сделка и Наташа Сири беше леко презрялата стока, последното оръжие в колана на баща си... образно казано, разбира се.
Тя се спогледа с Наоми.
Не бе имало къде да избяга - не и преди появата на Снаргъл на прага, със загадъчното щракалково послание: "Очаквай пратка. Спомни си Градината на Залеза. Юлалия" Разбира се, Юлалия Федега, нейната благоприлична компаньонка от времето в пансиона, нямаше нищо общо с това писмо. Но... старите спомени незабавно изпратиха милувка нагоре по гръбнака на Нати и коленете й омекнаха. Юрая, тогава все още кадет в имперската школа, цели две години бе подкупвал тлъсто компаньонката, за да може да я използва като претекст за срещи и лични послания. "Юлалия"... Господи!
Пратката пристигна няколко седмици по-късно, но Нати - с помощта на безценната Наоми - вече бе започнала проучванията си в търсене на пътища за бягство. За това бяха говорили с Юрая по време на последната им блажена среща в дворцовата Градина на Залеза; на следващия ден ескуайър Сири отзова дъщеря си у дома по спешност, а когато тя се завърна в столицата, Юрая вече бе обявен извън закона. Още й тежеше мисълта, че така и не я бе дочакал... но плановете му вървяха с години напред, не можеше да си позволи да ги провали заради някаква си хубостница, все едно дали твърдеше, че е влюбен в нея или не. Бе заминал без нея и я беше захвърлил на произвола на съдбата... Или може би не?

Ванс не понасяше добре униформата. Всъщност я ненавиждаше, от момента, в който го бяха изхвърлили от същия този флот, който в момента го бе пленил. Но имаше мисия и трябваше да я изпълни.

Нямаше лесно да забрави момента, в който видя мадам Сири за пръв път. Този уплашен поглед, леко потрепващите пръсти, ясно показвайки отчаянието й. Чудеше се, колко ли негови колеги биха отхвърлили този тип предложение. Защото само глупаците не проверяват каргото си, а Ванс не беше глупак. Леко завеян може би, но глупак - не. Е, щом тя искаше да пътува инкогнито и той нищо нямаше да спомене. Още го досрамяваше, като си спомнеше как се бе държал по време на първата им среща - едва ли щеше да забрави някога усещането от юмрука на Бишъп в ченето си.

Не че не си го беше заслужил де, но в своя защита държеше да отбележи, че тогава виждаше две жени, едната бивш гладиатор, които отчаяно искаха да се махнат от Империята. "Може би ако ми дадете всяка по една целувчица ще обмисля предложението ви". Хах, какъв идиот. Не се сърдеше на Бишъп за удара, но не можеше и да каже, че нещата тръгнаха добре.

Щеше да откаже, да. Нямаше си и най-малка идея ще получи ли и петаче за работата, но... но тези очи... Две очи, в които прочете страх, отчаяние, но и нещо по-важно - воля за борба до последно. Не можа да откаже. Макар че екипажа му не беше от най-силните привърженици на идеята му, поне не се бунтуваха открито. Не че на Снаргъл му пукаше, като се замисли човек.

Отново погледна мадам Сири и се усмихна - щеше да я закара до проклетия Крал на Пиратите, а ако се наложеше и отвъд края на морето. С нея поне беше интересно.

Снаргъл стоеше и гледаше първо Сири, после Ванс. Сири гледаше него, Ванс и близката далечина в произволен ред, след което сменяше. После погледна капитана, който пък гледаше Сири и близката далечина, и се зачуди какво има в небесната шир, което той не вижда.
Накрая реши, че може просто да попита.
-Ахм, изпускам ли нещо?

Гласът на гоблина изстръгна Нати от бленуването й (идва от "заблейвам се") и тя осъзна смутено, че се взира право в капитана, който пък я зяпа безочливо.
Какво му имаше на този човек?! Естествено, не може да се очаква простолюдието да се държи както е редно и прието, но подозираше, че откритите аванси и зяпането на дами - и на жени въобще - някак си не подобават дори за заклети контрабандисти, които прекарват повечето си време в небето и, съответно, жените са рядка гледка в...
Оф, този влак на мисълта не водеше до никъде. Още повече, че капитанът й харесваше. Беше почти, е, досущ, не съвсем де, ама... както и да е, беше като героите от дамските романи - онези, в обятията на които героинята накрая пада, нищо че са, хм, не особено добри и джентълмени. Беше... Абе, униформата му стоеше извънредно добре.
Досущ като на Юрая - ухилен, напет млад кадет на път да стане офицер... или да преобърне Синевата с дъното нагоре.
Както и да е. Нати предпочиташе да не се налага Наоми да я смушква, така че отклони очи набързо и заяви в отговор на въпроса на гоблина:
- А, не, нищо няма. Ще тръгваме ли вече или ще се помайваме още?
Да не забравяме все пак, допълни наум, че въпросният капитан извънредно глупаво бе приел натруфения й чек и обещанието, че това са само половината пари и Флинт ще го възнагради богато при доставката на пътниците. Малцина бяха онези, които нямаше да проверят банковата наличност по чека. Надяваше се от сърце, че Юрая няма да изиграе някой номер и капитанът ще получи цялото си обещано възнаграждение от него. Чекът, така де, беше меко казано невалиден.

Кейл бе тръгнал нетърпеливо по коридора. Униформата го стягаше и затова боцмана пристъпваше с грацията на котарак затънал в сепийно масло.
Ванс щеше да го настигне - Аркам беше сигурен в способностите на капитана.
Само че...
Имаше още нещо, което боцмана не искаше да си признае. Напоследък Сайръс не беше същия и Кейл започваше да подозира, че момичето има вина за това.
Боцмана внезапно спря на място. Не беше се отдалечил много от стаята на охраната, но реши да не продължава напред без капитана. Не искаше да се изгуби на имперски кораб - дори и да беше облечен така.
Подпря се на една стена и небрежно започна до рови из джобовете на новата си дрешка, най-вече по навик. Въздъхна. Липсваха му старите дрешки. Липсваше му мъркането на двигателите на Совата, съскането на клапаните, жуженето на бобините. Изгаряше от желание да види търбуха на Ръката и мислено си представи нагорещените до червено турбини, непокорното клокочене на парата във берилиевите сфери, намотките, буталата, блясъка на електрическите дъги и сладкият, тежък аромат на сепийна смазка. Да унищожиш подобно творение щеше да е светотатство. Нещо повече, поправи се мислено, щеше да е предизвикателство.
Самичък в коридора, Кейл Аркам се усмихна и започна да си подсвирква. Предизвикателство!

Ванс се осъзна, че се е заблял доста неучтиво, за това само махна с ръка и подхвърли към пилота си:
- Снаргъл, разчитам на теб да ги заведеш живи и здрави на Совата. Избягвайте по възможност да се биете.

После излезе в коридора и хвърли изпепеляващ поглед на подсвиркващия си боцман

- Имперските войници не си подсвиркват. Хайде, чака ни работа.

Кейл сви рамене и последва послушно капитана, марширувайки доколкото униформата му позволяваше.
- Ванс, ти и онова момиче...? - попита боцмана с насмешка.

- Идея си нямам за какво говориш, боцман. Въобразяваш си разни работи. - отвърна спокойно Ванс. - Просто работата има потенциал.

-Слушам, капитане! - изпъна се Снаргъл по стара моряшка привичка.
"А Наоми ще ме пази от кофти имперски войници, които искат да се покажат какви корави мъже са за сметка на по-лекия гоблин. Перфектната сделка".
Обърна се към тях ухилен.
-Оттук, дами! Да се опитаме да не ни забележат. Сега наляво... ъ, другото ляво! - поправи се бързо.

Гоблинът поведе лейди Блекбърд и бодигардката й през лабиринта от тесни коридори. Според него наближаваха отделението с каютите, а от засилващата се миризма на готвено - и трапезарията. Тъкмо да направи забележка относно иперските военни готвачи, когато групичката чу към тях да се задават гласове.