Откъси от романа "Танц с вятъра" от Алекс Султанов

Ейдриън Уейн писа: писа:

(Иначе особеното на стила в целия роман е, че е крайно лаконичен, твърде образен и избягва, доколкото е възможно, влизането в главите на героите, разчитайки вместо това на "показване", алюзии, диалог и действие. Принципът "показвай, вместо да казваш", доведен до крайност. Това не е правено никога в дълга форма - но съм си поел риска. За сравнение, 70-80% от обема на средния съвременен роман е просто директен преразказ на мислите на героя - примерно Бела, която си мисли за сто и петдесети път колко безумно красив е Едуард.)

Уейн, не знам как точно да подходя. Изненада ме с това си изказване. За твое съжаление, трябва да ти кажа, че този принцип се използва постоянно. Нещо повече - в последно време пишещите хора го приемат даже като азбучен принцип. Не знам какви романи четеш, но да твърдиш, че 70-80" от съвременните такива е директен преразказ на мислите на героя Не знам кои са Бела и Едуард, но по добре не чети тези романи, ако наистина искаш да се развиваш като писател. В крайна сметка, всеки си има и собствен вкус, де. И собствени цели. Ако аудиторията, в която се целиш, ще приеме добре това, ок. Но нещо ме съмнява.

Друго също ми направи впечатление в мнението ти. Ти във всяка глава сменяш стила, така ли? Или редуваш похвати някакви? Защото, ако сменяш стила във всяка глава, според нуждите и, е тогава вече може и да напишеш нещо, което никой друг досега не е правил.

Тери Гудкайнд не беше ли един който продаваше многотомни фентъзите и печаташе самосвали с пари от тях ?

Greed писа: писа:

Тери Гудкайнд не беше ли един който продаваше многотомни фентъзите и печаташе самосвали с пари от тях ?

Не го знам кой е, но те и турските сапунени сериали са направили продуцентите си мултимилионери. Това прави ли ги качествено кино?

Майкъл, звучи ти така, защото изобщо не разбираш за какво говоря. Вината е моя, защото споменах мимоходом професионална тема, която изисква събеседниците да са предварително запознати с нея. Ето обяснение и за Евгени (който сигурно е запознат, но не ме е разбрал):

Става въпрос за гледната точка в един роман.
В Параграфа тя е "всевиждаща": авторът ни предава мислите на всеки герой, който намери за добре. Пратчетките са по известните от съвременните, които са на същия принцип.
Иначе най-използваната гледната точка е "първо лице" или "трето лице, ограничена". Тогава "виждаме" мислите само на героя, през чиито очи следим действието. Да речем като при Мартин (Песен за огън и лед), където всяка глава е с различен герой.
Съществува и гледната точка, за която говоря аз. Тя се нарича "обективна" и НЕ предава мисли, изобщо. Не влиза в главите на героите - нито плитко, нито дълбоко. Показва само това, което се вижда и чува, като камера, като муха на стената. Добър пример е "Хълмове като бели слонове" на Хемингуей, по-долу. Само че това е кратък разказ. Няма как същото да се направи в роман - няма и смисъл, от това може само да се загуби. Но може да се пробва колко близо до това може да се стигне, за да може сюжетът и стилът да спечелят, без героите да пострадат.

Както и да е, забравете това за гледните точки (освен като инфо), не му е тука мястото.

[spoil:1sqwyq5j]Hills Like White Elephants
By Ernest Hemingway
The hills across the valley of the Ebro were long and white. On this side there was no shade and no trees and the station was between two lines of rails in the sun. Close against the side of the station there was the warm shadow of the building and a curtain, made of strings of bamboo beads, hung across the open door into the bar, to keep out flies. The American and the girl with him sat at a table in the shade, outside the building. It was very hot and the express from Barcelona would come in forty minutes. It stopped at this junction for two minutes and went to Madrid.
‘What should we drink?’ the girl asked. She had taken off her hat and put it on the table.
‘It’s pretty hot,’ the man said.
‘Let’s drink beer.’
‘Dos cervezas,’ the man said into the curtain.
‘Big ones?’ a woman asked from the doorway.
‘Yes. Two big ones.’
The woman brought two glasses of beer and two felt pads. She put the felt pads and the beer glass on the table and looked at the man and the girl. The girl was looking off at the line of hills. They were white in the sun and the country was brown and dry.
‘They look like white elephants,’ she said.
‘I’ve never seen one,’ the man drank his beer.
‘No, you wouldn’t have.’
‘I might have,’ the man said. ‘Just because you say I wouldn’t have doesn’t prove anything.’
The girl looked at the bead curtain. ‘They’ve painted something on it,’ she said. ‘What does it say?’
‘Anis del Toro. It’s a drink.’
‘Could we try it?’
The man called ‘Listen’ through the curtain. The woman came out from the bar.
‘Four reales.’ ‘We want two Anis del Toro.’
‘With water?’
‘Do you want it with water?’
‘I don’t know,’ the girl said. ‘Is it good with water?’
‘It’s all right.’
‘You want them with water?’ asked the woman.
‘Yes, with water.’
‘It tastes like liquorice,’ the girl said and put the glass down.
‘That’s the way with everything.’
‘Yes,’ said the girl. ‘Everything tastes of liquorice. Especially all the things you’ve waited so long for, like absinthe.’
‘Oh, cut it out.’
‘You started it,’ the girl said. ‘I was being amused. I was having a fine time.’
‘Well, let’s try and have a fine time.’
‘All right. I was trying. I said the mountains looked like white elephants. Wasn’t that bright?’
‘That was bright.’
‘I wanted to try this new drink. That’s all we do, isn’t it – look at things and try new drinks?’
‘I guess so.’
The girl looked across at the hills.
‘They’re lovely hills,’ she said. ‘They don’t really look like white elephants. I just meant the colouring of their skin through the trees.’
‘Should we have another drink?’
‘All right.’
The warm wind blew the bead curtain against the table.
‘The beer’s nice and cool,’ the man said.
‘It’s lovely,’ the girl said.
‘It’s really an awfully simple operation, Jig,’ the man said. ‘It’s not really an operation at all.’
The girl looked at the ground the table legs rested on.
‘I know you wouldn’t mind it, Jig. It’s really not anything. It’s just to let the air in.’
The girl did not say anything.
‘I’ll go with you and I’ll stay with you all the time. They just let the air in and then it’s all perfectly natural.’
‘Then what will we do afterwards?’
‘We’ll be fine afterwards. Just like we were before.’
‘What makes you think so?’
‘That’s the only thing that bothers us. It’s the only thing that’s made us unhappy.’
The girl looked at the bead curtain, put her hand out and took hold of two of the strings of beads.
‘And you think then we’ll be all right and be happy.’
‘I know we will. Yon don’t have to be afraid. I’ve known lots of people that have done it.’
‘So have I,’ said the girl. ‘And afterwards they were all so happy.’
‘Well,’ the man said, ‘if you don’t want to you don’t have to. I wouldn’t have you do it if you didn’t want to. But I know it’s perfectly simple.’
‘And you really want to?’
‘I think it’s the best thing to do. But I don’t want you to do it if you don’t really want to.’
‘And if I do it you’ll be happy and things will be like they were and you’ll love me?’
‘I love you now. You know I love you.’
‘I know. But if I do it, then it will be nice again if I say things are like white elephants, and you’ll like it?’
‘I’ll love it. I love it now but I just can’t think about it. You know how I get when I worry.’
‘If I do it you won’t ever worry?’
‘I won’t worry about that because it’s perfectly simple.’
‘Then I’ll do it. Because I don’t care about me.’
‘What do you mean?’
‘I don’t care about me.’
‘Well, I care about you.’
‘Oh, yes. But I don’t care about me. And I’ll do it and then everything will be fine.’
‘I don’t want you to do it if you feel that way.’
The girl stood up and walked to the end of the station. Across, on the other side, were fields of grain and trees along the banks of the Ebro. Far away, beyond the river, were mountains. The shadow of a cloud moved across the field of grain and she saw the river through the trees.
‘And we could have all this,’ she said. ‘And we could have everything and every day we make it more impossible.’
‘What did you say?’
‘I said we could have everything.’
‘We can have everything.’
‘No, we can’t.’
‘We can have the whole world.’
‘No, we can’t.’
‘We can go everywhere.’
‘No, we can’t. It isn’t ours any more.’
‘It’s ours.’
‘No, it isn’t. And once they take it away, you never get it back.’
‘But they haven’t taken it away.’
‘We’ll wait and see.’
‘Come on back in the shade,’ he said. ‘You mustn’t feel that way.’
‘I don’t feel any way,’ the girl said. ‘I just know things.’
‘I don’t want you to do anything that you don’t want to do -’
‘Nor that isn’t good for me,’ she said. ‘I know. Could we have another beer?’
‘All right. But you’ve got to realize – ‘
‘I realize,’ the girl said. ‘Can’t we maybe stop talking?’
They sat down at the table and the girl looked across at the hills on the dry side of the valley and the man looked at her and at the table.
‘You’ve got to realize,’ he said, ‘ that I don’t want you to do it if you don’t want to. I’m perfectly willing to go through with it if it means anything to you.’
‘Doesn’t it mean anything to you? We could get along.’
‘Of course it does. But I don’t want anybody but you. I don’t want anyone else. And I know it’s perfectly simple.’
‘Yes, you know it’s perfectly simple.’
‘It’s all right for you to say that, but I do know it.’
‘Would you do something for me now?’
‘I’d do anything for you.’
‘Would you please please please please please please please stop talking?’
He did not say anything but looked at the bags against the wall of the station. There were labels on them from all the hotels where they had spent nights.
‘But I don’t want you to,’ he said, ‘I don’t care anything about it.’
‘I’ll scream,’ the girl siad.
The woman came out through the curtains with two glasses of beer and put them down on the damp felt pads. ‘The train comes in five minutes,’ she said.
‘What did she say?’ asked the girl.
‘That the train is coming in five minutes.’
The girl smiled brightly at the woman, to thank her.
‘I’d better take the bags over to the other side of the station,’ the man said. She smiled at him.
‘All right. Then come back and we’ll finish the beer.’
He picked up the two heavy bags and carried them around the station to the other tracks. He looked up the tracks but could not see the train. Coming back, he walked through the bar-room, where people waiting for the train were drinking. He drank an Anis at the bar and looked at the people. They were all waiting reasonably for the train. He went out through the bead curtain. She was sitting at the table and smiled at him.
‘Do you feel better?’ he asked.
‘I feel fine,’ she said. ‘There’s nothing wrong with me. I feel fine.’[/spoil:1sqwyq5j]

Това с обективната точка ми прилича на сценарий само дето липсат уточненията коя камера под какъв ъгъл да гледа .

[offtopic]

Greed писа: писа:

Тери Гудкайнд не беше ли един който продаваше многотомни фентъзите и печаташе самосвали с пари от тях ?

Последните 2-3 книги от гигантската му поредица са малко буклучави... въпреки, че първите бяха доста добри и дори смислни... и доста по-обемни.
Иначе не знам да е писал друго освен "Меча на Истината".
Последната книга няма и 400 страници и е откровенно писана само за да му закръгли банковата сметка.[/offtopic]

Само, което се вижда и чува, но поради някакви твои художествени съображения, не и в този конкретен откъс, който си пуснал, така ли? Говоря за твоя текст, не за Хемингуей.

Ами... според мен някои от турските сериали са много качествено кино. Просто е важно какво е качество. Ако целта е била финансов успех и те са постигнали финансов успех, евала.

Тери Гудкайнд го дадох за пример, понеже към "Мечът на истината" имам положително отношение. Попаднах на първата книга в момент, когато имах нужда да не мисля за реалността и тази книга доста успешно ме отнесе. Прочетох може би 6-7 от дебелите томове. После си заживях нормален живот и изпуснах нишката.

Тери Гудкайнд е добър писател в своята ниша. Много автори биха написали по-добро фентъзи от него, ако се захванат с това, ама той пише от години фентъзи и е утвърден. Само че е на светлинни години от добрите автори, а и като го преведе некадърник, получава се боза като повечето фентъзита и фантастики.

Нито един български автор не би могъл да пробие на Запад, ако просто напише нещо като това на Гудкайнд. Това споменах в едно предишно мнение - онези хора са много напред в методиките за производство на конфекция. Първо, не е лесно да стигнеш до нивото на Гудкайнд, макар че много български псевдоинтелектуалчета, дето са родили само префърцунени текстчета, на които взаимно си се кефят, ще го обявят за нещастник. И после, дори по някакво чудо да го постигнеш това ниво, ще видиш, че онези там от това си имат много, при това често е хем по-добро, хем по-евтино.

invincible писа: писа:

Само, което се вижда и чува, но поради някакви твои художествени съображения, не и в този конкретен откъс, който си пуснал, така ли? Говоря за твоя текст, не за Хемингуей.

Правилно. Видно е, че в тази начална глава все още стоя доста в главата на Раксата, колкото да вкарам читателя в нещата. Обаче нататък скоро излизам и почти не влизам пак.

Както казах, няма как да се направи на 100% в роман - а ако се направи ще е самоубийствено. Само че аз си играя опасно с този подход, като не повече от 2-3% от целия текст ми е "влизане в главите" на героите. (Останалото е само действие, описание и диалог.) Което нищо не е - напомням, че обичайното е 70-80% и нагоре мисли и чувства на героя.

Погледни в твоя нов роман, например, и виж сам, ако не вярваш. Особено бидейки в първо лице, огромната част от текста ще е директно предаване на мислите и чувствата на героя. Повечето романи, дори и в трето лице, също се заравят много дълбоко в главата на героя и не излизат оттам цялата книга. Това не е лошо. Това е нормата. Просто аз експериментирам (опасно) с друг начин.

Моя роман го зарежи. Той даже хваща 100%.

Иначе те разбрах, само че би трябвало като си изработиш един стил, да го удържаш от начало до край еднакъв. Поне така са ми казвали.

Майкъл, звучи ти така, защото изобщо не разбираш за какво говоря.

Това е твърде типично за начина, по който приемаш критика, не мислиш ли?
Все пак, все още не си постигнал съвсем нищичко, само празни приказки за велики подвизи. Хайде нещо малко поне реално да има направено... Съвсем смехотворно е да твърдиш, че си се отказал от реализация като писател на Запад, за да се реализираш като автор и издател на книги-игри в България.

В Параграф 22 има изобилие от сцени, в които няма никакви мисли, само диалог и действие. Страхотни са. Разбрах какво имаш предвид от първия път. Пак ти казвам - нищо ново няма да е това. Сигурно някой ерудит може да ти изрови произведение от деветнайсти век, писано по този начин.

Вярвам, че и Евгени те е разбрал от първи път. Темата изобщо не е професионална (пак ми се струва, че си приписваш по смехотворен начин членство в някаква елитна лига). Всеки по-сериозен читател би те разбрал отлично, просто не би се съгласил с теб. Не мисля, че е върха на сладоледа този стил, просто е още един начин да се пише и ако се направи добре, читателите печелят разнообразие.

Всичко тръгва от мисълта на някой си, че в живота нещата просто се случват, докато в литературата ти се обяснява защо се случват. Известно време това е било достойнството на литературата. На това някой революционер е казал "Баста!" и е доближил литературата до живота, създавайки произведение, в което предава идеи и истории само с диалог и действие. А откакто го има киното, вече много хора са се упражнявали много пъти в този стил, просто защото няма как да преразкажеш вярно филм, използвайки "и тогава той си помисли". Освен ако не става въпрос за филмчета, в които се появяват балончета около героите, разбира се.

За млад автор, бих казал, че е неразумно да се инати и да не си вижда проблемите. За теб не е ясно кое е по-добро. Не вярвам, че можеш да се промениш, така че може би си прав да отстояваш своето и упорито да си пробутваш номерата. В крайна сметка, до последния си дъх можеш да твърдиш, че твоите успехи ще дойдат много скоро. А след този последен дъх вече ще ти е все едно, че някой ще ти скача по гроба и ще вика, че си доказано нереализирал се. Този номер винаги минава в живота.

Този текст :

"Нямаше друго. Дори мислите й ги нямаше. Съзнанието й беше пусто. Празна дъска за писане. Чист пергамент. Дърво, което резбарят не е докоснал.
Не знаеше откъде идва.
Не знаеше къде отива.
Не знаеше коя е."

Как се вързва с този :

"- Накъде, красавице? - попита я, когато пътят ги събра.
В гласа му сякаш блещукаха весели искрици. Момичето неочаквано се засмя. Чадорът я беше скрил цялата. Сигурно приличаше на джин от пясъците.
- Добра догадка - откри лицето си, - от непознат."

Добра догадка...тоест момичето приема, че непознатият е познал, досетил се е, налучкал е, че тя е "красавица", същевременно тя знае, че е такава... има усещането си, че не е коя да е.

Проблемът на текста, който не мога да коментирам особено в "литературната" му част, е че е крайно нелогичен, просто бутафорен. Така прокламираното действие от Уейн...ми то нищо не става ясно от него. Ся, той Уейн ще каже, че това е началото, тука само, нали, "ви вкарвам в историята, представям мацката".

Хубаво е да се пише за читателят, да има някаква логична основа, разпознаваема от всеки нормално мислещ, а не нещата да са логични само в главата на автора. Цялата историйка ми звучи като некадърно написана народна приказка, повтарям некадърно.

Да се изкажа и аз, въпреки че поне Уейн знае част от мнението ми. Много ми харесва неинтерактивния текст. За съжаление, откъсът е малък и не може дори да загатне за дълбочината на сюжета.

Според мен, добре е читателят да може да получи цялата налична информация за това, което се случва в главата на поне един от героите. За книга игра е абсолютен абсурд. Мисля, че Уейн щеше да се справи доста по-добре без Блонд. Или да си беше избрал за партньор Джордж или Върдж.

Струва ми се, че преводът е доста любителски - като този, който аз си правя с гугъл преводача. Човекът се е опитвал да превежда възможно най-буквално и не му е пукало много, че в английския има малко по-солидни правила за словоред. Или че някои неща хич не звучат (но това е силно условно, не съм убеден, че съм обективен).

Лисичков писа: писа:

Този текст :

"Нямаше друго. Дори мислите й ги нямаше. Съзнанието й беше пусто. Празна дъска за писане. Чист пергамент. Дърво, което резбарят не е докоснал.
Не знаеше откъде идва.
Не знаеше къде отива.
Не знаеше коя е."

Как се вързва с този :

"- Накъде, красавице? - попита я, когато пътят ги събра.
В гласа му сякаш блещукаха весели искрици. Момичето неочаквано се засмя. Чадорът я беше скрил цялата. Сигурно приличаше на джин от пясъците.
- Добра догадка - откри лицето си, - от непознат."

Добра догадка...тоест момичето приема, че непознатият е познал, досетил се е, налучкал е, че тя е "красавица", същевременно тя знае, че е такава... има усещането си, че не е коя да е.

Аз не виждам липса на логика в горепосочената ситуация. Трябва ли да се аргументирам от Психологична гледна точка, или пак ще ме пратите да чета Фройд?
Добра догадка от Непознат - тя всъщност чрез изречената от нея противоречивост (трябва ли да обяснявам, че противоречието е привидно?) му казва "Отде знаеш ква съм пък ти бре", аз бих му рекъл "Перфектен си, ама я погледни по-добре (и разкривам муцуната си)?"

Рони# Мейдей писа: писа:

Струва ми се, че преводът е доста любителски - като този, който аз си правя с гугъл преводача. Човекът се е опитвал да превежда възможно най-буквално и не му е пукало много, че в английския има малко по-солидни правила за словоред. Или че някои неща хич не звучат (но това е силно условно, не съм убеден, че съм обективен).

И аз нещо такова се опитвах да кажа, но в по-мека форма, понеже знаех, че Лисичков и Анардил ще се изкажат в темата и Уейн пак ще обвини всички, че го хейтим.

Мисля, че това какво се случва в главата на героите може да се опише и в интерактивната част. В "Господарят на Зверовете" си имаше доста обяснение какво си мисли героят и то обикновено след като е направил избор - това ми се виждаше доста логично и добре написано и не караше читателя да се чувства озадачен от изборите, които са му предоставени или от поведението на героят или да другите персонажи.
Отделно, че ако има смяна на главното действащо лице в "Асасините", както се опитва аа ни убеди Уейн, един такъв похват би спомогнал за това да няма такива фрапиращи нелогичности, каквито има в момента.

kiril_ps писа: писа:

Аз не виждам липса на логика в горепосочената ситуация. Трябва ли да се аргументирам от Психологична гледна точка, или пак ще ме пратите да чета Фройд?
Добра догадка от Непознат - тя всъщност чрез изречената от нея противоречивост (трябва ли да обяснявам, че противоречието е привидно?) му казва "Отде знаеш ква съм пък ти бре", аз бих му рекъл "Перфектен си, ама я погледни по-добре (и разкривам муцуната си)?"

Ми не знам Фройд дали трябва пак да четеш, но нещо малко неразбрано пишеш... поне аз не схванах нищо от това изречение. И "От де знаеш к'ва съм пък ти, бре?" ми се вижда доста смислен въпрос, въпреки, че е по-добре да си го запази за себе си и да се опита да разбере отговорът индиректно.