Откъси от романа "Танц с вятъра" от Алекс Султанов

Тъй като Мишо изяви желание да види какво представлява като стил и език някой мой роман на български и английски, ще пусна няколко от най-кратките глави, които вече сте чели в доста различна форма в КИ-версията на тази история (Асасините на Персия). Първата е от самото начало на Асасините, само дето в романа е чак седма глава.

7. Родена от пясъка

Вятърът, неутолимият вятър, я следваше с упорството на полумъртъв от глад хищник. Душеше следите й по прашния път. Плъзгаше се страхливо след стъпките й. Виеше тихо в трънливите храсти.
Сетне събра сила и я стисна със змийски съсък в обятията си. Дърпаше я за наметалото чадор, препъваше я с полите му. Гънеше суха снага край тялото й. Пиеше дъха й с разжарени устни, шибаше с пясъчни пръсти очите й.
Но не можеше да я спре. Тя продължаваше упорито напред, приведена, но несломима. И не спря да върви докато вятърът не изгуби мощта си, докато не се предаде и не издъхна с тихо скимтене в праха зад гърба й.
Момичето обърна глава назад. Сълзи изпълниха внезапно очите й и преляха надолу по бузите. Демонът все пак бе победил. Беше й отнел единственото, което имаше. Беше изтрил следите й, оставени по пътя.
Сякаш никога не я е имало.
Първото, което си спомняше, беше как излиза по залез от пясъците. Оттогава просто вървеше напред, сама с вятъра, виещ около нея.
През нея.
В нея.
Колко време бе минало оттогава не знаеше. Светилото бе потънало зад прашния хоризонт. Призрачно пурпурно сияние се пропиваше в света. Разтваряше се в мрака като кръв в мастило и обагряше всичко, което докосне. Уродливите форми на обветрени скали тъмнееха около нея като злокобни гъби. В последното дихание на мъртвото слънце тя крачеше, напред и напред. Да спре бе по-страшно от смърт.
Когато вятърът утихваше, наставаше всемирна тишина. Момичето чуваше собствения си дъх и глухото туптене в гърдите си. Нямаше друго. Дори мислите й ги нямаше. Съзнанието й беше пусто. Празна дъска за писане. Чист пергамент. Дърво, което резбарят не е докоснал.
Не знаеше откъде идва.
Не знаеше къде отива.
Не знаеше коя е.
В момента, в който кошмарната истина я настигна и ужасът се надигна като черен прилив, за да я погълне, тя видя младия мъж край пътя напред. В миг забрави страшната пустота в душата си. Погледът й жадно се впи в него.
Първото живо същество, което съзираше в пустинята.
Първият човек, за когото щеше да има спомен.
Младежът се беше подпрял небрежно на крайпътен камък. Гледаше я право в очите, докато стъпките й я отнасяха все по-близо до него. Светлите му, делнични дрехи изглеждаха съвсем не на място в дивата пустош. Откритото му лице и усмихнатите му очи - още по-малко. Приличаше на невинно момче.
- Накъде, красавице? - попита я, когато пътят ги събра.
В гласа му сякаш блещукаха весели искрици. Момичето неочаквано се засмя. Чадорът я беше скрил цялата. Сигурно приличаше на джин от пясъците.
- Добра догадка - откри лицето си, - от непознат.
Усмивката на младежа сякаш бе побрала цялата радост и тъга на света.
- Догадка от непознат - повтори тихо той.
Нов порив засвири в камъните наоколо.
- Ето още една, тогава. Отиваш накъдето те отвее вятърът?
Тя го гледаше безмълвно. Усмивката продължаваше да играе на устните му. Равните му зъби светеха в здрача. Изгарящите му тъмни очи не се откъсваха от нейните.
- Кой си ти? - попита момичето умоляващо.
Младежът не отговори, но усмивката му изчезна. После вятърът избухна в облаци от пясък и прах и тя се принуди да скрие с длан очи, докато песъчинките драскаха по кожата й.
Когато отново погледна, непознатият вече го нямаше.
„Коя си ти?” остана като ехо в главата й.

8. Половината свят

Чу Исфахан преди да го види. Зовът за иша’а, нощната молитва, се понесе отдалеч с гласовете на стотици мюезини и момичето се затича нагоре по хълма, който изкачваше. Щом се изправи на билото, долината на Заянде се разстла пред очите й. Градът мъждееше в далечината с мекото сияние на гаснеща жарава.
Момичето литна към светлините, лека като нощна пеперуда, и чадорът заплющя в мрака зад гърба й. Не забави крачка докато първите бедняшки шатри извън стените не се втурнаха от двете й страни. Тогава отново се загърна с дрехата и продължи вървешком към градската порта. Дори не беше учестила дъх.
Пред арката от древен варовик спря за момент и погледна нагоре. Тънка струйка пясък се стичаше между грубите блокове над главата й и чезнеше в нощта, подхваната от вятъра. Момичето примигна, сведе очи и влезе в Исфахан. Не знаеше дали вече е била тук. Дори не знаеше кой е този град. Но в ума й изплуваха думите “несф-е-джехан”, “половината свят”.
.........

Сега мога да пусна същото на английски или същия сегмент в Асасините, за сравнение. (Не търсим критики или внимание, само да поясня идеята на темата, просто се отзовавам на молбата на Мишо.)

Впечатляващо пищен стил, никога не бих допуснал, че си го писал ти, като си спомням Майсторите на меча (и това не е упрек, тя е една от любимите ми КИ) :clap:

Мерси. Макар че точно в Майсторите има наченки на този стил в началните описания на битките (то няма и къде иначе). Голямата разлика е, че едно е да напишеш няколко такива абзаца, като там - съвсем друго да поддържаш стил от първата до последната дума на цяла трилогия романи. Хванеш ли се веднъж, няма измъкване.

ОК, ето и същото на английски, ако Майкъл или някой друг смята, че може да го прецени (за себе си) като автентично звучене и запазване на стила:

5. Born of the sand

The wind, the quenchless wind, stalked her with the persistence of a famished predator. It sniffed at her footprints in the dusty road. It slunk cowardly after her steps. It howled softly in the brambly bushes.
Then it mustered its strength and, hissing like a snake, squeezed her into its embrace. It tugged at her chador cloak, tripped her with its hems. It twisted its stringy shape around her body. It drank her breath with sultry lips, lashed at her eyes with sandy fingers.
But it could not stop her. She trudged on doggedly, leaning forward. And she kept walking till the wind had spent its power, given up, breathed its last, small whimper in the dust behind her.
The girl looked back. Tears welled up in her eyes and trickled down her cheeks. The demon had triumphed, after all. He had deprived her of the only thing she had. He had erased her tracks.
As if she had never existed.
Her first memory was of coming out of the sands at sundown. Since then, she had been merely walking on, alone with the wind that stormed around her.
Through her.
In her.
She did not know how much time had passed since then. The sun had sunk behind the dust-choked horizon. A ghostly purple glow washed over the earth. It dissolved into the dark like blood into ink, tainting everything it touched. The misshapen forms of wind-scoured rocks loomed around her like ominous mushrooms. Amidst the last breath of the perished sun, she just strode on and on and on. To halt now was more terrible than death.
Whenever the wind subsided, there was utter silence. The girl could hear her own breathing and the dull beating in her chest. And nothing more. Even her thoughts were gone. Her mind was blank. An empty writing board. A clean parchment. A panel untouched by a wood-carver.
She did not know where she had come from.
She did not know where she was going.
She did not know who she was.
Just as this nightmarish truth finally caught up with her and terror swelled like a black tide to engulf her, she saw the young man by the road. At once she pulled free from the void in her soul. Her eyes fixed him thirstily.
The first living creature she saw in the desert.
The first human being to stay in her memories.
The youth was leaning casually against a roadside stone. He looked at her straight in the eyes as her steps brought her closer to him. His light-colored clothes seemed out of place in this wilderness. The smiling eyes on his open face, even more so. He looked like a guileless boy.
"Which way, fair lady?" he asked as she drew level with him.
His voice flickered with merry sparks. The girl suddenly laughed. She was entirely hidden by her chador. She must have looked like a sand djinn.
"A fair guess" – she uncovered her face – "from a stranger."
The youth’s smile held all the joy and sorrow of the world.
"A guess from a stranger," he echoed quietly.
Another gust of wind swooshed among the rocks.
"Here’s another one, then. You’re going wherever the wind takes you?"
She gazed at him silently. The smile was playing on his lips. His even teeth flashed in the twilight. His keen dark eyes never let go of hers.
"Who are you?" she said, pleadingly.
The youth did not reply, but his smile disappeared. Then the wind burst out into clouds of sand and dust, and she was forced to shield her eyes.
When she could look again, the stranger was no longer there.
Who are you? kept echoing in her mind.

6. Half the world
She heard Isfahan before she saw it. The call to isha’a, the night prayer, drifted from far away on the voices of hundreds of muezzins, and she broke into a run up the hill she was ascending. When she reached the crest, Zayandeh’s valley opened up before her. The city glimmered in the distance, like fading embers.
The girl flew at the lights, lithe as a moth, her chador flapping in the dark behind her. She did not slow down until the first mean tents outside the walls rushed past her. Now she wrapped the cloak round herself and walked on to the city gate. Her breath had hardly quickened.
At the ancient limestone arch, she halted briefly and looked up. A trickle of sand seeped between the rough blocks overhead and vanished in the night, scattered by the wind. The girl blinked, looked down and entered Isfahan. She did not know whether she had been here already. She did not even know which this city was. Yet the words nesf-e-jahan, "half the world", formed in her mind.
.........

Харесва ми много и на български и на английски

На английски има къде още малко да се пипне превода за да се подобри "звученето"... на български ми оправда очакванията, че като роман е 100-ина пъти по-добре от интерактивната форма.
Все пак си мисля, че ако се пробваш направо да го пишеш на английски и после да го дадеш на преводачът заедно с българския текст резултатът ще е по-добър. Просто езиците имат различна динамика и различен начин на наблягане на значението, та за това директния превод винаги губи от есенцията на единия език без да се допълва с тази на другия. Ако превеждаш готов текст пропускаш да използваш идиоми и разни други езикови похвати, които реално правят текста по-добър и по-богат.
Успех с писането и издаването.

Английската версия е меко казано слаба .

Човек би очаквал от нейтив спийкър (нали преводачът е такъв, прочетох го някъде) да знае, че думите в заглавията се пишат с главни букви. За един англичанин или американец да напише Born of the sand е толкова странно, колкото, ако на български пишеше: Родена От Пясъка.

Друг интересен момент е как се използва този строг език без никакви контракции, който въобще не съответства на българското звучене на текста - примерно: She did not know where she had come from. Като се има предвид, че българското изречение въобще не е толкова строго литературно ("Не знаеше откъде идва"), много по-нормално би стояло: She didn't know where she'd come from. Дори така е прекалено засукано това изречение - миналото в миналото не се изисква нито от оригинала, нито в контекста на come: She didn't know where she came from е горе-долу най-логичният начин да предадеш оригинала, в който имаме едновременност на времената.

The youth was leaning casually against a roadside stone. Сериозно? Ся, вярно, че youth може и да значи "млад човек", но обикновено се използва като събирателно: the youth of the nation, или в множествено число, ако помня правилно. Никога не съм виждал подобна употреба в единствено число - това не значи, че я няма, разбира се, но пак каква е логиката да предадем една напълно разговорна българска дума с форма, която най-малкото се среща рядко на английски (при положение, че имаме напълно валидни разговорни английски еквиваленти).

(Това изречение е зле и на български. Как се подпираш на крайпътен камък? Легнал си върху него ли? За да е "камък" трябва да е малък по размер в повечето случаи - ако беше с човешки бой, за да можеш да се облегнеш на него, щеше да е поне канара. Може би младежът е седнал на крайпътен камък? Защо тогава не го пише? Въобще, какъв мисловен образ да очакваш от противоречиви концепции?)

Впрочем, през целия текст преводачът се е мъчил да търси някакви особено сложни английски думи, за да предава относително прости неща, което си е откровено самоцелно. Звучи ми точно като, ако преведеш: "He was talking to her" като "Той глаголстваше със същество от нежния пол". Не е точно неправилно, но не е и същото, нали?!

Ей това е особено характерен пример: She trudged on doggedly, leaning forward. Оригиналното изречение е: Тя продължаваше упорито напред, приведена, но несломима - She stubbornly kept on walking, bent, but undefeated. (Това е на прима виста, разбира се!) Вярно е, че trudge значи "to walk in a laborious, heavy-footed way", но това ли изисква оригиналът? Doggedly пък значи "като куче" буквално, при все, че е синоним на stubbornly, sturdyly, tenaciously и steadily. На практика преводачът ти казва: "Тя вървеше трудно с упоритостта на куче, наклонила се напред". Впрочем, сега се разтърсих за trudge on, но според речника по-употребимия вариант е само с trudge (и ще стане в продължително вероятно, за да отразим... така де продължителността): She was trudging doggedly, leaning forward.

Още откровени проблеми: He looked at her straight in the eyes as her steps brought her closer to him. А стига бе? Защо не е: He looked straight at her eyes.

Диалогът! На български се използват тиренца между пряката и непряката реч, на английски двете се разделят със запетаи. Сериозно, преводачът ти поне това трябваше да знае! (Добавено: сега видях, че това с тиретата всъщност го е сбъркал само веднъж, в останалите случаи е уцелил как се прави.)

В тази връзка Стивън Кинг има много за казване по адрес на хора, които не разбират какво е лошото в такива изречения: ""Who are you?" she said, pleadingly" .

Ся, като се замисля, ако трябва да ти обърна внимание на всичко, което не е както трябва, ще ми мине остатъкът от сутринта.

Ами... имаше едно парче на БТР, в което пееха "аз изгубих всичко сега, остана моята душа... аз не искам нищо сега, помогни да я спася". Винаги съм се чудел що за мислене трябва да имаш, за да напишеш или да харесаш такова нещо. Душата за много хора е всичко, за тези пичове - нищо. Спасяването на душата е великанска задача, за тях... лирическия герой не иска нищо, само помощ да си спаси душата... И в този текст има един такъв пасаж, който силно ми напомня за БТР:
"Беше й отнел единственото, което имаше. Беше изтрил следите й, оставени по пътя.
Сякаш никога не я е имало."
Освен посочения горе проблем, за мен това звучи ужасно мелодраматично, като реплика от венецуелски сериал.

На места стилът е лош, някакъв напън да се редят метафори: "Съзнанието й беше пусто. Празна дъска за писане. Чист пергамент. Дърво, което резбарят не е докоснал." Сполучливи или не, това е спорно и субективно, ама три една след друга е малко прекалено. Има и доста пасажи, в които изобилието от прилагателни тежи със страшна сила и навява усещането, че авторът е имал поставена задача да прикрепи по едно прилагателно към поне три-четвърти от съществителните.

И това е при положение, че в целия пасаж не се случва почти нищо, редят се сцени като от латино-сериал. Когато започват да се случват неща, които авторът да започне да обяснява, според мен нещата ще станат още по-тежки, просто по различен начин.

За английския няма начин да кажа каквото и да било, не разбирам достатъчно. Понеже вече съм прочел едно трийсетина книжки на английски, трябва да кажа, че този текст бие поне последните десет по брой непознати думи на единица текст. Всеки си преценява дали това е добре или зле. Все пак, чета доста добри автори, пишещи на родния си език.

Но всеки си знае каква цел гони. Има свои критерии за качество и за успех. Благодаря за публикувания текст.

Anardil писа: писа:

Английската версия е меко казано слаба .

Човек би очаквал от нейтив спийкър (нали преводачът е такъв, прочетох го някъде) да знае, че думите в заглавията се пишат с главни букви.

Щом не можеш да преведеш native speaker на български, защо да смятаме, че знаеш как трябва да се превежда от български на английски :

Мишо, няма проблем. Колкото до това, че момичето има само стъпките си в този момент, за да и докажат, че съществува и че не е измислена или мъртва - това хич не е далеч от истината, когато се свестяваш насред някакъв отвъден пейзаж и не си спомняш нищо.

Юри, няма нужда от коментар на отделни моменти в английския текст, наистина не е пуснат с тази цел, както изрично подчертах отначало. Благодаря ти, разбира се - най-малкото моментът "приведена, но несломима" е твърде съществен, за да отсъства там (в английския текст). Ще бъде добавено.

Ако искате да коментираме нещо обаче - особено с Евгени, Манол и Юри (invincible, Tarikat20, Anardil), а защо не и Мишо и който друг желае - отворен съм за сравнение на аналогични откъси текст от интерактивния роман "Асасините на Персия" и обикновения роман "Танц с вятъра". (СилвърУлф вече си каза мнението за това по-горе.)

Ето по-долу точният откъс от Асасините (на едно място), отговарящ на вече пуснатия откъс от Танца по-горе. Интересното е, че е точно същият брой думи - но са използвани по съвършено различен начин. Бихте ли ги прочели пак (благодаря много за което) и преценили кой от двата текста дава повече на читателя, а и на героите. И двата текста използват за основа моите записки на историята (които включват дори конкретни реплики и фрази на места, оттам общите моменти), но са писани ("наливани с текст", много грубо казано) от двама различни човека.

"АСАСИНИТЕ НА ПЕРСИЯ", ИР

Първото нещо, което си спомняше, беше как излиза от пясъците, а вятърът е навсякъде около нея, в нея и през нея. Резките му пориви изтриваха следите й в момента, в който ги оставяше, все едно никога не е била там.
Момичето се намираше в околностите на Исфахан - но в съзнанието й властваше такава пустота, че вместо това можеше да крачи на някоя друга планета. Слънцето току-що беше потънало зад прашния хоризонт и всичко наоколо беше пропито с тъмночервено сияние - толкова тъмно, че беше почти черно, но все пак достатъчно, за да се различават странните форми на ерозиралите скали сред пясъците, които се издигаха като гигантски зловещи гъби. Вятърът се носеше на внезапни, силни пориви, които неумело дърпаха краищата на дългия й плащ. Дрехата беше толкова плътно омотана около тялото и лицето й, че дори отблизо беше трудно да се различи дали под него има жена или мъж и дали съществото изобщо е човек или някой бродещ демон от пясъците.
Тъй или иначе, наоколо не се виждаше жива душа. Тя беше съвсем сама в този неземен пейзаж, в светлината на умиращото слънце, и продължаваше като кукла на конци, без ни най-малка представа къде ще я отведат стъпките й. Когато вятърът утихваше за миг, над пустинята се възцаряваше толкова пълна тишина, че момичето чуваше дишането си и равномерното, силно биене на сърцето си. Не чуваше нищо друго - дори собствените си мисли.
Засега се страхуваше да погледне по-внимателно в душата си, но нещо й подсказваше, че всъщност не чува собствените си мисли, просто защото те не съществуват. Съзнанието й беше пусто - празна дъска за писане, книга с бели страници, миниатюра, до която художникът все още не се е докосвал.
Не знаеше откъде идва.
Не знаеше къде отива.
Не знаеше коя е.
В мига, в който най-сетне започна да осъзнава това откритие с пълната му сила и всички възможни последствия от него и ужасът се надигна в нея като черен прилив, тя видя младия мъж и за миг забрави стряскащата пустота в душата си. Очите й жадно се впиха в него, защото в този мъртъв час той беше първото живо същество, което виждаше в пустинята.
Младежът стоеше край пътя, небрежно подпрян на една от ерозиралите скали, и я гледаше право в очите - единствената част от нея, която се виждаше изпод дрехата й. Самият той беше облечен с красиви извезани дрехи и имаше открито, честно лице с много правилни черти и изгарящи тъмни очи. Косата му беше подстригана късо, като на момче.
- Накъде, красавице? - попита той, когато момичето се изравни с него.
В гласа му сякаш блещукаха весели искрици. Тя спря.
- Добро предположение, страннико - отвърна.
Той се усмихна. Усмивката му беше като жребец, който дълго време е стоял затворен в конюшнята и господарят му изведнъж си е наумил да го пусне да потича на воля на някое широко открито поле.
- Тогава ще направя още едно предположение - каза той. - Отиваш, накъдето те отвее вятърът?
Момичето го погледна още по-внимателно. Усмивката продължаваше да играе на устните му и равните му бели зъби блестяха в полумрака, но тъмните му проницателни очи не се откъсваха от нейните.
- Кой си ти? - попита тя.
Младият мъж не отговори, но усмивката му изчезна. После един внезапен порив на вятъра вдигна пясък и прах от пътя и момичето се принуди да скрие очите си с ръка - макар и само за миг.
Когато отново погледна към подножието на скалата, него вече го нямаше.

Мракът се сгъстяваше, когато тя най-сетне пристъпи между първите постройки в покрайнините. В този момент, когато нощта обгръщаше с кадифеното си наметало най-великия град на света, момичето без спомени не знаеше, че това е Исфахан, макар че и преди беше влизала в този град, дори през същата полусрутена порта.

Уейн, откъсите са чудесни, повече от сигурен съм, че и романът ще бъде номер едно Очаквам го целия в близко бъдеще на пазара :ninja:

Мерси, ама няма как да е съвсем скоро. :geek: Трябва първо да излезе интерактивната серия романи поне до 4та книга. Иначе ще е жесток спойл за геймплея, доста по-голям, отколкото в обратната посока. На едното трябваше да дам предимство - и избрах КИ.

Така че засега изобщо не мисля за издаване на нормалните романи, откъсът качих само защото Мишо поиска да види нещо.

Ще трябва да си разпечатам и двата откъса, за да мога да сравнявам, че от монитор винаги съм изпитвал затруднения. Имам много време за губене и ми се занимава, пък и с Уейн винаги е интересно.

Уейн, само да те предупредя, че от бързия поглед, който хвърлих, надали ще кажа нещо кой знае какво положително. Явно просто разбиранията ни за литература са коренно различни. Направи ми веднага впечатление маниера ти за акцентиране, чрез ефекта на късите изречения. Че и на нов абзац тия къси изречения. Не че и аз не съм се подлъгвал с тоя ми ти прийом, но нали знаеш как прекомерната употреба на ефект го превръща в дефект. Същото важи и за насищането с прилагателни, че така видиш ли се създавала атмосфера и словото било пищно. На подобно нещо му се вика маниерничене и винаги личи, когато се прави от неопитен човек. Но пък аз да не се изживявам като големия спец, особено докато не съм прочел подробно откъсите. Просто споделих на прима виста какво видях. Щеше да е интересно, ако Кал, и особено Trip, бяха още във форума. Бих се зарадвал да видя техните мнения за текста ти, че и дори да си упражнят редакторските глави над него. После твой отговор и така.

Колкото до това, че момичето има само стъпките си в този момент, за да и докажат, че съществува и че не е измислена или мъртва - това хич не е далеч от истината, когато се свестяваш насред някакъв отвъден пейзаж и не си спомняш нищо.

Напълно възможно е на героинята да й минават такива неща през главата и да я вълнуват такива чувства. Въпросът е дали автора точно това иска да ни каже.

Хич не е далеч от истината, че следите съвсем не са "единственото, което имаше". Има очи, с които да си види ръката (и следите). Има ръка, с която да се пипне. Почти сигурно е, че все още има крака, с които може да остави още следи (освен ако не й хрумне, че може да е преживяла ампутация в последните десетина секунди). И ако не вярва на всичко това, ако то не й се струва достатъчно истинско, тогава колко объркани трябва да са й логическите връзки, за да приема едни следи в пясъка за единственото доказателство, че съществува?

И затова не е проблем, че героинята чувства такива неща. Проблемът е, че авторът намира това не за интересна особеност, която разкрива на сериозния читател нещо важно от състоянието или характера на героинята, а за нещо нормално. Понеже аз от онази сцена оставам с усещането, че героинята е мелодраматична патка, която би плакала един час след поредния трагичен обрат в любимия й венецуелски сериал. И в следващите дни също от време на време би избухвала в сълзи, когато се присети.

Но това е сериозен проблем, за който отдавна знаем. Не искам нито да нагнетявам напрежение, нито да влизам в излишни спорове. Ясно е, че двамата с Уейн няма как да проведем спор, понеже очевидно аргументите на едната страна са откровено безумни за другата. Ето защо подобни спорове не биха били от полза за нито един от двамата. Пък от публични диспути няма нужда.

Интересно е сравнението на двата текста. За мен вторият е по-лош. От самото начало е така:

Първото нещо, което си спомняше, беше как излиза от пясъците, а вятърът е навсякъде около нея, в нея и през нея. Резките му пориви изтриваха следите й в момента, в който ги оставяше, все едно никога не е била там.

И тук се сблъсквам с натруфеност. Вятърът не е просто навсякъде, а и "около нея, в нея и през нея". Това "в нея и през нея" не звучи ли като авторът да няма идея какво иска да каже?!

Щом поривите са резки, предполага се, че има някакъв интервал между тях, в който следите да остават поне за известно време - иначе щяха да са поне "непрекъснати", ако авторът не може да стигне до много по-подходящата за историята дума "непрестанни". Пък то се оказва, че на момента ги "изтрива". Авторът, който иначе се напъва да употребява различни думи, този път пропуска много по-уместното "заличава". И не заличава следите, сякаш никога не ги е имало, а ги изтрива, все едно никога не е била там. Който не разбира колко ужасен е горния текст и след тази малка дисекция, вероятно ще го намери за "чудесен".

За английския един приятел отдели 2-3 минути и каза "ужасно е". Казано от него, това може да означава от отвратително до добро, понеже за него много доброто е приемливо. Аз вярвам, че ако нещо е просто приемливо за него, може би няма да е достатъчно добро за англоезичния пазар, където хората произвеждат конфекция с изпитани методики много по-бързо и по-евтино от нас.

Но понеже има хора, които вярват, че Алек Попов е добър писател, да не говорим за успеха на Хари Потър, всички тези мои размисли, дори да са на 100% верни, не гарантират неуспех. Бъдещето ще покаже.

Вторият (по ред на пускане) бг текст, разбира се, е текстът на Блонд в оригиналния му вид, който вече сте чели в голяма част от Асасините 1, "наливан" (уви, в случая думата е точна) по мой сценарий. Първият (за романа Танц с вятъра) си е мой.

Евгени, нали не забравяш, че това е само една, кратка глава? Съответно стилът в нея се цели само в необходимото за нея: да предаде усещанията на героинята, които към този момент са, че се намира в сън, ако не и в кошмар. Да подскаже поне донякъде на читателя какви биха били чувствата му, ако внезапно се събуди насред нищото и изобщо не помни кой е. Не очакваш цялата история да върви в такава емоционална тоналност, нали.

Така че единственото което може да се направи по този откъс е да се сравни доколко двете версии предават необходимата атмосфера и преживявания на героя (и дали са написани добре като цяло, разбира се). Иначе, винаги мога да пусна друга глава, която ще е в съвсем друг тон - и съответно стилът ще обслужва него.

(Иначе особеното на стила в целия роман е, че е крайно лаконичен, твърде образен и избягва, доколкото е възможно, влизането в главите на героите, разчитайки вместо това на "показване", алюзии, диалог и действие. Принципът "показвай, вместо да казваш", доведен до крайност. Това не е правено никога в дълга форма - но съм си поел риска. За сравнение, 70-80% от обема на средния съвременен роман е просто директен преразказ на мислите на героя - примерно Бела, която си мисли за сто и петдесети път колко безумно красив е Едуард.)

П.П.: Трип и Кал са имали възможност да се произнесат по текста, не ги мисли тях. Тук си говорим в рамките на нашата общност.

Иначе общото за стила в романа е, че е крайно лаконичен, твърде образен и избягва, доколкото е възможно, влизането в главите на героите, разчитайки вместо това на "показване", алюзии, диалог и действие. Това не е правено никога в дълга форма - но съм си поел риска. За сравнение, 70-80% от средния съвременен роман е просто директен преразказ на мислите на героя - примерно Бела, която си мисли за сто и петдесети път колко безумно красив е Едуард.

Не знам в кой свят живееш. Правено е много пъти, при това със завиден успех. Например в "Параграф 22", за да не съм съвсем голословен. Един ерудиран читател сигурно би могъл да изброи десетина подобни романа, ако се замисли за около пет минути. Няма да си нито първият космонавт, нито първият, стъпил на Луната.

Страхувам се, че не четеш много, освен това четеш предимно бози. Това те вкарва в заблуда за състоянието на литературата в момента. Има изобилие от англоезични автори, които пишат съвсем прилично и въпреки това трудно намират място под слънцето. Вероятно тъкмо четенето на бози ти пречи и да се развиваш като автор. Просто не виждаш колко напред са хората, колко по-усилено трябва да работиш, за да може поне малко да се доближиш до средното ниво. Разбира се, ако се сравняваш с Тери Гудкайнд, при това преведен от небрежен гимназист за жълти стотинки, ставаш.

И при това положение всички изхвърляния ("Това не е правено никога в дълга форма - но съм си поел риска") звучат като нескопосано прикриване на комплекс или като пълна неадекватност.