Какво е книга-игра? Кои са псевдо книги-игри?

На прима виста книга-игра е печатно/електронно литературно произведение с нелинейна история, която зависи от избори и/или действия на читателя. Целта би трябвало да е забавление, но не мисля че влиза в дефиницията. По горното следва, че почти всички претендиращи попадат в дефиницията, освен ако развитието в историята не е "ако днес е четвъртък чети глава Х" защото това е обективен факт, а не избор или действие (напр. мятане на зар), както и ако има само правила и избор/действия без литература също би следвало да е по-скоро игра, а не книга-игра.

Темата е интересна и рошава. И аз също ще се отклоня.

Въпроса не е дали е псевдо една книга игра, а дали си струва. Ако се върнем назад - първите книги игри на Колин предоставяха невероятно забавление на читателя. Защо? Ами защото нямаше толкова голяма алтернатива. Компютрите не бяха навлезли още и тогава избора беше - замъка на талъсъмите или карти/не се сърди човече. Разкази написани увлекателно в стил прикзака тип Толкин, с някаква интерактивна част беше нещо без аналог тогава.

После книгите игри логично започнаха да еволюират, появиха се и стратовете. Спомням си, че като дете харесвах по-леки неща. Древното зло, Последната врата - тривиални теми за доброто срещу злото хващаха вниманието ми тогава. По-късно се запалих по стратовете - основно тези на Джордж. Кефеше ме да намирам математическата система, да оправя или преправям счупени механики, да мятам зарове и да смятам. Тогава това беше интересно.

Днес нещата са много различни. Вкъщи имам мощно ПЦ, ПС5, нинтендо суич и всякакви други джаджи. Повечето хора също имат. И ако имаш час на ден за развлечение книгата игра се конкурира с тях. Да не говорим,че при днешните деца фактора с носталгията го няма и е много трудно изобщо някаква книга да им грабне и задържи вниманието. А истината е, че книгите игри вече се борят с екрани и компютри. И за да си струва една книга игра тя трябва да бъде предпочитана пред тези аналози.
Това е трудна, но не невъзможна задача.

Днес ако някой ме кара в книга игра да смятам и да хвърлям зарове няма никакъв шанс да ме хуукне с подобно нещо. Всъщност изпитвам досада към това. За мен лично заровете и сметките принадлежат към миналото, когато книгите игри симулираха компютри. Вече обаче навсякъде има компютри и на никой не му е забавно да си играе на симулация на компютър.

Давам пример. 1998 излезе Футболмания 98 на Джордж Блекбък. Абсолютен фифа симулатор с подробни (и доста точни) характеристики на стотици играчи които се мятаха в книжния симулатор и така се разиграваше мач. Безспорно една от любимите ми книги игри тогава. Другите бяха Футболът тактическа игра и Боговете на футбола. Днес обаче няма никакъв шанс да играя Футболмания или Футболът тактическа игра. Ако искам подобно нещо ще си пусна фифа или футбол мениджър. Боговете на футбола обаче е друга бира. Тя остана във времето и заема ниша, която фифите не покриват. Има изграден свят , интересна турнирна система, много зарибяваща история - и до днес си я играя. Друг пример за успешна спортна книга игра - за мен най - добрата такава е Пробив в нба. И до днес тази книга я предпочитам пред всеки симулатор на НБА , който съм играл . Системата с отборите, вариативността , подробното описание от автора на качествата на отбори и играчи, правят тази игра на друго ниво. Да не забравя и различния поглед към мачовете според важността - някои мачове през сезона се решават по-лесно с 1,2 или 3 решения или играчи. Нататък през плейофите с напредването до финала става все по подробна и усложнена система. Но без да търкаляш зарове и да смяташ като обезумял. Това е уникално.

За това Боговете и Пробив в НБА остават във времето. Те дават неща, които компютрите не дават и лесно хуукваш към тези книги. Там е експлоатирана точно тази ниша. За съжаление повечето книги игри не стигат до там. От старата вълна имаше добри попадения - например книгите на тематика Орм на Блонд. Но им липсваше доизпипаност за да стигнат това ниво. Други книги - игри които биха ме зарибили и днес от старат вълна са тези за хлапето. Отновно - добре изграден свят, балансирана не сложна игра и много добре изграден свят . Пак има нещо, което не можеш да вземеш от аналозите на екрана, поне за мен.

В новата вълна повчето произведения са на високо ниво. Но има някои, които наистина успяват да зарибят. Например Сезон на тайни от Агамор 2. Или расказите на Арсо Нистевски, където автора вплита много интересно изграден свят с добра игра. Зур от последното призвание е пример за много вариатвна игра, която никога няма да ти е скучно да преиграваш . Изключително силно ме зарибиха трите книги на Красимира Стоева от призванието. Там рецептата беше - много заплетена мистерия/история и добра игрова механика изградена около тях. Забележете - тук няма толкова вариативност или преиграваемост. Няма и бясно мятане на зарове. Обаче това са игри , които ще останат.

Та да се върнем на въпроса. За да не е една книга игра псевдо книга игра доставяща кеф на шепа носталгици; а вместо това да е истинско забавление, което ще накара поне за малко някой ненапоен с носталгия да зареже плейстейшъна и да я разцъква - нека не се лъжем това е много трудно. За да има такива книги игри авторите трябва да проумеят, че заровете и сметките принадлежат на миналото. И да имат майсторството да влязат в нишата, която компютрите не покриват . Е да това е трудно. Много по-лесно е да кажеш , ти имаш атака 5, мечката има атака 6 меткай зарове и ако победиш отиди на 293 епизод. Ако не край. Да ама това вече не върви.

Споделям мненията на Берсерк, Торо и Майдкрайм. Освен това бих добавил, че и читателите се развиват заедно с жанра. На един етап ти допадат ББ, Нинджа и Кървав меч, след това Боговете на Футбола, Сонора, на трети етап Хлапето, на 4-ти Хиперкосмос, Рандеву и Сезон на тайни. Някои от нас имаме невероятният късмет да минем през всички тези етапи и все още да ни държи тази магия. Хубавата КИ наистина трябва да разказва история. Една от любимите ми е "Реката от която никой не се завръща", въпреки че няма дневник ми беше невероятно удоволствие да се потопя в тази история така както само Колин можеше да я "омагьоса".
Едва ли ще стигнем до точен "конвент" кое какво е, но най-важното е да си правим кефа.

За мен книга-игра е книга, разделена на епизоди, в която читателят взима решения, чрез наративни избори или други механики, които променят сюжета.

Добра книга-игра е нещо различно за всеки. Аз съм напълно съгласен с това, което казва Берсерк. Според мен е много сложно да се накара модерният човек да отдели време на книга или книга-игра, вместо да играе на Плейстейшън или да гледа Нетфликс. За да го изкушиш, трябва да му предложиш продукт, който хем е интересен, хем не затормозява с изискванията си. Да го караш да учи сложни правила и после да искаш да прави сметки е контрапродуктивно, и почти сигурна гаранция, че ще го загубиш. За мен идеалната книга-игра е с прости правила и можеш да почнеш да я четеш/играеш пълноценно само след минута запознаване с тях. Изискванията към читателя са малки и интеракцията, която му предоставяш е интуитивна. Идеалната книга-игра трябва да има интересна история и читателят да усеща, че изборите му имат значение. Да се вълнува до какво ли ще доведе тежкото решение, което току-що е взел. Трябва и тези избори да водят до различни финали. В Старата вълна този момент беше почти изключен, което е много странно за мен. Неестествено е, някой герой да направи сто избора и накрая да стига в една единствена успешна крайна точка - нито е логично, нито е интересно за читателя. А ако му предложиш персонализиран финал, който отговаря на решенията, които е взимал, тогава той би следвало да бъде удовлетворен и да чувства, че книгата пред него наистина го уважава, а не просто отбива номер, опитвайки да пакетира някоя линейна история в псевдо интерактивен формат или пък залага самоцелно на механиките си и ги издига над историята.

В защита на Старата вълна ще кажа, че тогава идеята беше съвсем различна. Първо, книгите не бяха обемни. Второ, наистина повечето автори разказваха една история, маскирана като игра. Но като цяло и игрите, които играехме, бяха простички - имаш една цел, евентуално различни пътищща да я постигнеш.

Залитането по различни финали не го разбирам. Седемте живота на Мая отговаря на това да има история, изборите да имат значение, да има различни финали.
Това, на което не отговаря, е да има смислени последици от изборите. Не казвам че е лошо. Вкусове всякакви. Просто и за младото ми аз, и за сегашното ми аз това е някаква затуба на време, а не интересно преживяване. И не може да бъде наречено игра.

По спомени, Таласъмчето се различаваше от Седемте живота на Мая само по това, че там структурата беше строго дървовидна, докато при Мая от време на време се събираха разни пътища.



Не си представям да напиша книга, в която да можеш да финишираш и като злодей, и като паладин. Някак, това са две книги в една. Паладините ще ревнат, че им продаваш пълнеж за злодей, което изобщо не им е по вкуса.

Mindcrime писа:

Лед и цвете

Внимание: Споилер! [ Click to expand ] [ Click to hide ]

като е с няколко финала, не мисля, че отговаря на условието "да има смислени последици от изборите". Задачата ми е ясна - влюбен съм в Гуен. Ако само спася семейството й и си остана без момиче, това не значи, че съм го направил по свое желание, просто съм се провалил в главната цел. Същото е и ако малката сестра порасне и ми се метне.

Вярвам, че не може под един етикет да съберем двете неща:
- игра, в която имаш ясна цел, която трябва да постигнеш
- история, в която можеш да бъдеш какъвто си поискаш и да видиш докъде ще те отведе това

Вярвам, че човек, който е настроен да играе, ще намери втория тип "книга-игра" за тъпотия. И когато спре да разбира как да различава двата вида... Ще спре да се интересува от новите "книги-игри".

Същото е и волното цвете, което желае да разцъфва между страниците на пленителна история, себеизразявайки се и себеутвърждавайки се. Този тип "играч" генерално няма да остава доволен от книги-игри, в които ти е казано, че трябва да убиеш дракона и не те очаква край, в който превръщаш полигона на мечоносците в прекрасен парк, в който пърхат пъстроцветни пеперуди.

Ами... дискусионно е, дали са само два удовлетворяващите финали в Лед и цвете. Но дори да приемем, че са, то това пак е два пъти повече от възможностите в почти всички книги-игри от старата вълна. За мен, днес, книгата-игра е интересна основно с този си потенциал - чрез решенията си, да мога да променя сюжета и най-вече неговия край. Ако ще се изправям срещу дракон, който е еманация на злото, зла реликва от миналото, и ще стигам все в една успешна крайна точка... не ми е интересно. По никакъв начин не ме грее оценката на играта в този случай. Ако съм му откраднал и съкровището +10т. Ако съм му отсякъл опашката +5т... Не е това нещото, което ще ме накара да седна да чета книга-игра или да я преиграя, за да допълня някоя пропусната липса от оптималния комплект. Не казвам и че трябва да робуваме на себеизразяването на читателя и играта да поддържа всякакви негови прищявки. То първо, че е крайно трудоемко и практически неприложимо за автора да го реализира, второ - сякаш дори не е толкова интересно. Но, ако се върнем на примера с дракона. Да откриеш, че той всъщност има разумни причини да напада царството, да разбереш, че царят те е излъгал в мотивите си да го иска мъртъв, и да ти се даде възможност да сключиш с него някаква сделка - това вече е интригуващо. За самото убиване на зли дракони има прекрасни творения в компютърните игри, които те награждават освен с визуалната си красота и с много по-привлекателни съкровища от грубата абстракция на точкуването в книгите-игри. Сега, аз не твърдя и че моят вкус е универсален и всички книги-игри трябва да бъдат подчинени на него. Виждам, че в общността има хора, които се забавляват и с точкуване, търсене на оптимален път и изкачване в класация. Кой съм аз да им кажа, че е грешно да се забавляват по този начин? Може би това са си просто отделни течения, които задоволяват потребностите на различни читатели-играчи. Интересното е, все пак, кое от тях има по-голям потенциал да привлече хора и отвъд ядрото на почитателите на книгите-игри в момента. Мисля си, че е моето, но не знам как мога да го докажа. Това съм го говорил много пъти и някои събеседници са казвали - ами сега ще правиш издателство, ще демонстрираш как се прави. Не е толкова просто. Не е само до продукт. Да можеш да маркетираш е по-важното. Виждали сме боклуци, които се продават добре, виждали сме и качествени неща, които остават незабелязани.

Meriadoc според мен говори за т.нар plot twist при изборите на читателите, което пък кореспондира с идеята на Майкъл за избори с последици. Но според мен една добра история е хубаво да се разклонява, но ако излезе от "потока" на сюжета, нещата стават доста трудни за правене/писане/игра. Не може една книга-игра да е отворена като World of warcraft - или ако може трябва да е 30 тома по 1000 страници. Или да опишеш ролева игра в книга-игра. И ако няма крайна цел, която да е измерима - дали си я постигнал, или не, каква игра е това?

За мен и това е банално: "Да откриеш, че той всъщност има разумни причини да напада кралството, да разбереш, че царят те е излъгал в мотивите си да го иска мъртъв, и да ти се даде възможност да сключиш с него някаква сделка - това вече е интригуващо."
Книгата игра не може да се сравнява по обем и размах с компютърна игра и в тази насока. Може би през 90-те подобно нещо би било смайващо и оригинално (не познавам западните продукти по онова време, така че е възможно само за българската публика да е бил възможен този ефект).

Със сигурност и двамата си споделяме лични вкусове, които по никакъв начин не могат да бъдат утвърдени като норма.

Не знам дали в Новата вълна имаме произведение, което в значима степен "да привлече хора и отвъд ядрото на почитателите на книгите-игри в момента". От моя гледна точка нямаме, но аз и през 90-те не бях запален читател на книги-игри, а само запален техен автор (не съм сигурен дали само това, че бях с десетина години по-възрастен от нормалната публика, е обяснение). Все пак, бих искал да кажа, че ако е имало автор на книги-игри от Старата вълна, който да е бил и техен читател (хайде, пропускам запален), това е възможно да е само Джордж М. Джордж. За Любо Николов, Уейн, Блонд и Елена съм абсолютно сигурен, че просто си траеха по въпроса, за разлика от мен. И затова и досега срещам упреци как даже съм мразел книгите-игри, докато те минават метър.

За мен притесненията винаги са били откъм обем. Не е като да не мога да направя история, която да се развива по различни начини. Не е и като да съм единствен, който да може да направи такова нещо в държавата.

Ако разкараме показателите и наблегнем на изборите, ще се получи Интерактивен роман (не вярвам Уейн да е прецакал това название за масата читатели). Опасенията ми са, че много трудно се пише. От друга страна, може би претенциите на публиката няма да са толкова високи.

Забравил съм отдавна Абаносовия дракон на Торо. Но там като че ли имаше добре развити две алтернативни развития. При Черния нарцис също имаше подобно нещо.

По отношение на "ами сега ще правиш издателство, ще демонстрираш как се прави" си абсолютно прав. Аз вярвам, че Плеяда бяха успешни заради две жени, които се занимаваха с бизнеса. Не мисля, че Пепи и Димо биха били добри без тях. Пепи го доказа по категоричен начин по-късно.

Не знам доколко Никола може да е светъл пример. Първо, като че ли все още не е успял да продаде успешно продукт за възрастни, за да видим дали така грижливо градената база почитатели сред родителите реагира така позитивно и на продукт, насочен към тях. Второ, макар да не вярвам, че е по-лесно да увлечеш децата, отколкото възрастните, все пак неговата успешна практика е с децата. И също нещо важно - едва ли ще можеш да отделяш много време на издателството, все пак трябва и пари да се изкарват.

И като цяло този бизнес върви надолу. Какво ще докажеш? Дори да успееш да напишеш нещо, да го продадеш на две хиляди човека и хиляда от тях да останат много доволни (да се запалят и да очакват новия ти продукт с нетърпение и готови да го купят), пак аргумент ще е и това: "едно време книгите-игри имаха хиляди почитатели".

За дракона... това е един пример, съвсем опростен. Да, баналничко е, туистът да се окаже, че царят е лошият, ама не е по-банално от това царят да е добър и просто да трябва да убиеш един зъл дракон

Привличането на нова аудитория е много сложен въпрос. Не мисля, че на добрите примери книги от Новата вълна им липсва нещо, за да имат тройно или четворно повече читатели, отколкото имат в момента. Просто нямаме познанията и времето, а може би и парите, за да ги достигнем. И си напълно прав, че дори и това да постигнем, пак ще бледнеем пред успехите на Старата вълна. Други времена, други условия. Аз не се и заблуждавам, че ще променя нещо драстично в тази насока. Не тръгвам да доказвам, че мога да вдигна тиражите, най-вероятно не мога. Правя го за собствено удоволствие. Стори ми се интересно да контролирам целия цикъл на производството, най-вече от позицията си на колекционер. Липсваха ми разни неща в това отношение.

Но темата беше друга. Добре, да кажем, че не е ценно това, да имаш различни краища на историята. Кое тогава ще направи книгата-игра интересна? Хартията е крайно ограничаващ формат. Колкото и интересна математика да вложиш в нея, не мисля, че е сериозно да се бориш с това, което предлагат компютърните игри. Освен, че имат графика и анимации, те имат възможност да вплетат хилядократно повече в себе си и да го предоставят на играча без да го карат той да хвърля зарове или да смята на лист. Е, някой ще каже, че трябва да търсим почивка от екраните, които са ни обсебили... Може би това е така. За мен лично - не. Ще предпочета да убивам дракони в Елден Ринг или, ако съм изморен, да си пусна някоя визуална новела, която ще ми даде избор дали да се съюзя с дракона или с царя.

За мен има задължителни елементи, но те са "задължителни" за автора и периода. Може би има нещо подобно в музиката, в изобразителното изкуство и т.н. Правиш задължително това, което те влече да правиш и в което вярваш, че си добър.

За мен вярата беше важна в началото и не мисля, че това се е променило днес. Вярата в автора, понеже няма проверена марка: етикет "книга"игра" или "издание на Плеяда". От самото начало вярвах, че читателите трябва да ме разграничават от всички други книги-игри, доколкото е възможно. Опитах се да ги накарам да отличат и да запомнят Майкъл Майндкрайм. И се стараех (макар че унизително често не ми се е получавало) да им давам качествени книги-игри.

За мен интересните избори и логичните последствия са задължителен елемент. Макар да съм наясно, че житейският ми опит е много различен от този на читателите и че когато пиша за възрастни хора, неминуемо възгледите ни ще се различават до степен логичното за мен да е нелогично за тях (както стана с "Отново заедно").

По отношение на типовете удоволствие, което играчите могат да изпитат, винаги съм изпитвал сериозни затруднения.
Например "Предизвикателство и майсторство". Постигнал съм нещо подобно в "Пробив в НБА", вярвам. Но генерално за книга-игра е много трудно да постигне това на ниво, на което го постига някоя добра стратегическа компютърна игра.

Наясно съм, че продуктът трябва да се концентрира върху съчетаването на няколко подобни типове удоволствие (и създателите му да се надяват да са улучили сместа).

В новата си книга-игра се надявам да постигна няколко неща:
Да ангажирам емоционално читателя (както например в Хлапето)
Да го предизвикам да усвои различни тактики в различни начални варианти, както и да го предизвикам да постигне максимум в определени насоки (както в Пробив в НБА)
Да го накарам да се почувства могъщ и овластен, сразявайки могъщи врагове (а не както в "Отново заедно")
Да му дам усещане за смисъл и цел: да има морални избори (не като тези "винаги бъди добър", а истински), да има усещане, че действията му имат значение

Да искам повече, би било твърде амбициозно. За момента ми е достатъчно предизвикателство да постигна набелязаното.