Фантастично реалистина КИ с щипка комунизъм и соцреализъм.

Сара Дженит писа: писа:

Rahvin, ако наистина искаш в книга-игра "да обясниш какво е социализма", вземи първо се запознай с някои документални изследвания - вече има доста такива. Тук се разказват само лични истории, което иначе не е лошо и ще ти даде плътност, но на тези индивидуални детайли им липсва обобщаващата картина, фрагментарни са.
А друга страна, аз лично не мисля, че този формат е добър избор при точно такава задача. Може да се ползва за сетинг, но съм много скептична дали може да се направи "обяснителна" книга, която хем да е интерактивна, хем сериозна, хем убедителна.

Rahvin писа: писа:

Относно материали и прочее имам инсъм чел. Най доброто беше книгата на Георги Марков.
....

Rahvin писа: писа:

Ето текст. Може да хулите и прочее, аз нямам притеснения. Жена ми каза, че е купчина глупости -кратко, точно може би и ясно. Според мен като върла врагиня на фантастиката и КИ мнението и няма особенна тежест ама вие ще кажете.

Внимание: Споилер! [ Click to expand ] [ Click to hide ]

30 минути в Бъдещето

Нямам никаква работа в момента, седя и си мисля...

Можеш да отидеш в университет. Това е гарантирано от Народната република. Така както са издигнати всички пет стълба на социализма, на които ще бъде положена снагата на вечния комунизъм.

Работа за всички.
Еднакви цени на храната в цялата страна.
Здравна помощ за всеки, каквато и да е. Безплатна при големи специалисти, обучавани у нас и чужбина.
Липсва на инфлация в плановата икономика. Ако има такава, тя е съвсем неусетна. А заплатите са достойни.
Сигурност и закон, прокарвани от Народната милиция - втората опора на БКП след славната Българска народна армия.

Тия пет стълба са като диреци от стари дървеса, като тия дето още можеш да срещнеш из малките градчета. На тях няма никакви жици, не висят телефонни и телеграфни кабели. Очукани са, дълбоко импрегнирани с машинно масло. Накачени са с некролози тия кафяви, прави диреци - на всеки другар дето е погинал я от жандарми, я от фашисти, я от свои...
Над тях е безбрежната алегория на синьото небе в което ще се издигне вечния комунизъм. Комунизмът го няма, но рещение за неговото въздигане има!

„ПАРТИЯТА ТЪРЖЕСТВЕНО ОБЕЩАВА — ДНЕШНОТО ПОКОЛЕНИЕ СЪВЕТСКИ ХОРА ЩЕ ЖИВЕЕ ПРИ КОМУНИЗМА!“ И малко по-долу в скоби: „Из Програмата на Комунистическата партия на Съветския съюз, приета от XXII конгрес на КПСС“.

Така пишеше на лозунгите. Така пишеше в книгите. Така казваше баба ми, така казваше и баща ми. Учителките казваха тъй. Другарите в партията- майка не бяха особенно словоохотливи. Като ги питаха кога ще дойде те имаха ред фрази:
- Скоро ще е.
- Ей, го иде.
- Както кажат от Москва, там са предвидили, на мен ли ще кажат.
- Работи се по въпроса!
- В рамките на пет петилетки.

И не може да се разбере, нищо. Лъжат ли, подиграват ли се, сериозни ли са?
Да питаш, не смееш... Иначе бих питал:
- Но ,другари членове на БКП, какво ви дава увереност, че докато съществува капитализъм, монархо - фашизъм (в Испания, Италия, Холандия и прочее), докато има племенни общества и народи, диваци и религии ще можем да им надделеем и да бъдем вечни?

Отговора съм го чувал:

- А от Ленин кое си чел? Чети още, още, малко ти е.
- Маркс и Енгелс са казали още миналия век как и що, чети ти, чети!
- Нещо ми се чини, че ти подават морално - волевите устои, трябва да се чете! Още да се чете!

А Ленин и преподавателите по марксизъм и ленинизъм в университета не четяха, нито Основи на диалектическия материализъм ги интересуваше. Откъде знам ли? Знам. В нашия блок живееше преподавател в местната партийна школа. От другите блокове бяха повечето му колеги.И те най - малко говореха и се интересуваха.
Бяха забранили да ги питат каквото и да е ,докато играят белот, а след като един път накарахме Петър да попита нещо за комунизма, те тъй го изгледаха, сякаш иска да узнае някоя срамна тайна. Защо никой не искаше да говори с примери, не ни ставаше ясно. Виж ,глупости всеки знаеше... Нищо не можеше да се разбере от техните брътвежи, сякаш нарочно се опитваха да замажат бъдещето.

*****
А сега малко за мен. Роден съм в Стара Загора през 1966. Родителите ми са с работнически произход. Майка ми работи в някакъв институт, чието съкращение ИМУЗАФ, значи нещо единствено за посветените. Баща ми е оператор на електронно - режеща машина в новия и модерен за времето си завод Берое, там където се развива модерното роботостроене. Един ден роботите, макар и тромави, ще заместят хората в опасния труд и тогава неминуемо комунизма ще дойде!
Всичките ми мисли за комунизма и бъдещето са така омесени в главата ми, че ме побиват тръпки!
Искам да правя неща, но не знам какви. Знам какво не искам да бъда. Не искам да работя като баща ми, сред маслото и стружките, там където струговете под маслени бани обират метала на синкави дълги метри стружки.
Нито мечатая да стана като майка ми- служанка в канцелария изпълнена с папки, лепило, пишещи машини и всякакви растения в пластмасови зелени саксии.
Записан съм в кръжок по авиомоделизъм, дори съм минал през курс на Организацията за Съдействие на Отбраната, където правих парашутни скокове. Там разбрах, че БНА не е за мен, порядките в народната армия бяха близки с комунизма, но в един вариант, който никак не се припокриваше с бляскавия, щедър и върховен комунизъм за който мечтаех!

...И

Не ме приеха моята любима специалност Философия в университета. Не ме приеха с история, не ме приеха и с информатика.
Животът се разстла пред мен кратък и ясен. Лятно очакване на повиквателна за служба в защита на Родината...
Нямам приятелка с която да изляза, а всичките ми другари бяха заети - къде по бригади, къде с изпити или селски труд. Затова стоя сам, посещавам окръжната библиотека и се ровя в книгите.
Всичко бе безметежно, докато един ден не звънна телефонът. Очаквах, че търсят съседите в тоя ранен час (14:08), в делничен ден и пак е станало преплитане с дуплекса. Затова го оставих да звъни, докато си наливах студения айран в чашата. След като никой не вдигна, а той продължаваше да звъни, се доближих до него протегнах ръка и вдигнах слушалката:
- Мочо, маме, ти ли си? - как съжалих, обаждаше се мама от службата.
- Аз съм, да.
- Моля те, ела в канцеларията! Другарят Велев има едно предложение за временен стаж от което ще останеш доволен.

Отивам до канцеларията още сега на 1.
Или отлагам до утре на 2.

1.
Замъквам се, след като си измивам лицето и зъбите. Пастата почти е свършила в оловната си туба, която съм нагънал до края. Майка ми е забранила да я излагам, затова съм принуден да съм чист и спретнат. Това значи никакви дънки или анцунг, а чисти ленени бели панталони. Те били идеални за лятото, комбинирани с бяла риза и кафяви обувки. С горестна душа изпълнявам всичките и повели. Заключвам и прибирам ключа с ключодържателя в левия джоб, тъй като десния е прокъсан.
Слънцето ми е приятел, листата шептят в ранния следобед. Пътя до Дома на Науката и Техниката е лек, пясъкът скърца под обувките ми,докато стъпвам върху тротоарните плочки. От време на време минава някой автомобил, който изхвърля облаци от миризливи безнинови пари.
Алуминиевата врата зее отворена, подпряна със саксия папрат. Портиерът бай Здравко стои навън.
- Здраве желаем, Момчиле! - пенсиониран на четиридесет години с чин капитан от Гранични войски, той винаги изглеждаше не на място с наперената си стойка и новата си работа, която наричаше служба.
- Здравей, бай Здравко. - усмихнат поздравявам. - Майка ме повика за някаква работа.
- Добре. Така и ще доложа. - набира вътрешния номер 122, след което казва това, което казах и аз.
- Да се качиш в нейната канцелария, знаеш къде е. Ако те види зам. директора, кажи му, че аз съм те пуснал.
Пропусквателният режим в подобна сграда беше усилен и строг. Защо, за мен все така си беше загадка. Влизам във фоайето, където има някакви уж знаменити макети на учениците от Математическата и Строителния, които дръзновено показват новите сгради през 22 - век. Гледайки ги, предпочитам да виждам сталинските монументални изпъления, които са почерпени от имперски Рим и късната Британия.
Асансьорът е само за четири етажа, но удивително е запаметяващ, произведен в завода за асаньори в София, както ме уведомява табелката. Леко ме издига до четвъртия етаж, където е светло, много топло и в коридора се намират три фикуса заринати с утайки от кафе.
Чукам на вратата и познат глас ми казва:
- Влизай, влизай.

Мама ме целува насилствено от което ми става неудобно, особено пред младата и надарена колежка Ивелина, която изглежда така сякаш се е начервила специално за мен.
- Един специален човек иска да се запознае с теб и да ти предложи малка стаж. Така хем не трябва да ходиш на бригада, хем ще спечелиш и някой лев. - казва майка с широка щастлива усмивка, от която сякаш посървам.
- Тия бригади са приятни ако са навън сред природата! Ако са в тия миризливи заводи, ще се самоубия като Петя Дубарова... - ни в клин ни в ръкав казва колежката и.
- Чувал съм, че едно време имало и някакви страшни норми. - казвам, защото още помня как съм брал грозде, а осите на рояк летяха край врата ми карайки го настръхва.
- Ох, и още как... ама вечерта, на бутилка коняк, огън и картофи на жар... беше вълшебно. Можеш ли да танцуваш, а? - Ивелина не престава, гледа ме някак гладно. Двадесет и шест годишна къдрава русокоска с искрящи и зелени очи.
- Остави го него, давай да го водя в мазето при Антон.
Продължавам да си говоря с Ивелина, нищо че е пред майка ми. Усещам, че тази мадама иска да си говори и не само на 9.
Или и смигвам тайно от майка и след това отиваме в тайнственото мазе в които никога не съм бил допускан, въпреки, че асансьорът имаше копчета не само за едно мазе, а за още един етаж под него. Премини на 5.

2.
Някак успявам да се извиня и да не дойда, усещам колко е разочарована ама какво да направя? Стои ми се у нас.
На другия ден по - обед се сещам за този разговор, звъня на служебния, след което ми вдига нейната колежка Ивелина. Мама била на обяд, но се заговарям с нея и неусетно си определяме среща, без родителката ми да разбере.
Ивелина е на двадесет и шест, къдравелка, русокоска със зелени очи.
Изглежда пълна с живот, с идеи как да си изкараме приятно и както се оказва, с неустоимо желание да се целува.
Започваме да се виждаме всеки ден, докато след две седмици на вратата ни не се позвънява в осем часа вечерта. След като татко отваря, там застават разплаканата Ивелина и мъжът и в униформа...
Това е друга история...
Край.
3.
- Става дума за Чочоолу. За него трябва да си чувал, нали? Тука живее, на улица Ленин, няколко пресечки по- нагоре. Този, дето има онзи стар черен мерседес.
- Смътно ми е познат, ние никога не сме се интересували от живите легенди в училище.
- Легенда... така е. Той сега е в немилост и е много болен. Имаше случай преди няколко години, когато отиде с танковете да избие едни цигани, които бяха убили бременната му племенница. Разжалваха го. Само той можеше да козирува с лявата ръка в присъствието на Сталин. С нарочна заповед, подписана от него. - Антон сяда, налива си вода от едно лимонадено шише и отпива. - Пантерата беше образцов убиец, въпреки изсъхналата му ръка. Това му идеше отвътре, а и дързост не му липсваше. В Унгария хитлеристите се бяха установили сякаш завинаги. Тогава бяха свършили горивото съвсем и нямаха възможност да ни контраатакуват, иначе щяха да ни избият всичките както бяхме пехотински дружини без почти тежко въоръжение, а онези имаха панцери, фокевулф и самоходни машини... Те бягаха, ние ги гонехме. Някакъв стар замък, построен от наследник на Ержебет Батори, онази графиня дето са я набедили за много кръвожадна. На тия унгарци, дори името им е друго. Казват си маджари, езикът им няма равен, като албанския и финския сам по себе си е. Замъка така завъртяно го бяха нарекли, та до ден днешен не мога да се сетя как се казваше. Йежеш - межеш - бар. Някаква такава работа. Унгарска. Та в него укрепена рота- колко рота, колко няколко взвода, не се знае, но руснаците не искаха да отделят ресурси за него. Те ни даваха комисари, които да ни насочват, един радист, а основната им трупа със страшен фанатизъм изтребваше фашистите, нямаха те време да завземат замъци. За щастие Чочоолу беше с нас, та думата му се чуваше и успяхме да се уредим с въздушна подръжка преди да атакуваме. Минаха два Илюшина рано сутринта и с ракети поразиха централната сграда, която веднага се запали. Върнаха се с още един нальот и пуснаха бомби. Хитлеристите ги обстрелваха, но руснаците неслучайно ги наричаха ,,летящи танкове" заради дебелата им противокуршумна броня.
Избухна пожар в централното крило, вдигна се един дим, не е за приказване. Чочоолу прецени, момента и когато онези не можеха да се прицелят добре, ни прати в атака. Не бяха есесовци, бяха си съвсем нормални деца като теб. Избихме ги бързо, загубихме някои от нашите, други бяха ранени, та санитарите тичаха към тях. Изобщо голямо стълпоотворение...
Вътрешният телефон зазвъня, Антон се тюхка кой го търси пък сега:
- Надали ще е за хубаво. - вдига квадтратната слушалка и заговаря нещо. След две минути затваря и...
Ако искаш да чуеш края на историята, може да го подсетиш на 14 или просто да му кажеш да започвате експеримента на 10.

4.
- Съгласен съм, изглежда много интересно! - майка ми ме стрелка с очи, след което с подозрение пита бай Антон:
- Тая каска да не работи с микровълни, не искам да му сбъркаш мозъка нещо, да се чудим какво да правим!
- Работи с алфа вълни, Христина, от алфа се преобразуват в бета, посредством един конвертор. Цялата информация получавам във вид на перфоленти, тоест тази машинария е просто един четец на мисли. - той потупва космонавтския шлем. - На този експеримент му трябва млад мозък, а не изкуфял като моя. Ако искаш, дай да го сложим на тебе и да видим какво ще се получи!
Майка ми се стресва, сякаш пази някакви тайни, маха с ръка и позволява:
- Както кажеш. Аз се качвам горе, че имаме още работа за вършене. Хайде. - тя набързо излезе, а аз останах насаме с ексцентричния старец.
****
- Та както казах, момче, работата е лесна. - въздъхва дълбоко, после ме гледа изпитателно. Нека сега разберем дали си подходящ за експеримента, защото понякога се получават несъответствия, които още не съм отстранил. Подава ми шлема, който е учудващо лек. След това се засуетява около различни машини, започва да наглася някакви лампи, които направо грейват от енергията, която се трансформира през тях.
- Всичко трябва да е много фино, моето момче. Енергията трябва да е пречистена, като пълен с пъстърва свеж планински поток, който пролетес блика към долините!
Антон тупа върху един канцеларски стол и приканва:
- Седни тук. - след това внимателно ми поставя космонавтския шлем, свързва жиците, които излизат от него в разни куплунги на апаратурата, натиска още превключватели на ламповите си машини и въздъхва.
Някакъв рязък разтърсващ звук ме кара да подскоча, но това е всъщност матричния принтер, който си огранизира състезание с този, който бълва жълта перфолента. Старецът ме зарязва, отива до сноповете хартия и започва да чете данни, сравнявайки ги с някаква негова бяла сантиметрова линия на която е надраскал нещо.
- Интересни резултати. Многообещаващи. - доволен заключва той.
- Кога започваме експеримента? - питам и преминаваш на 10.
- Какво значат всички тези резултати? - любопитствам на 7.
5.
Вече в асаньора, който ни спуска мазно надолу, майка ме оглежда сериозно и казва:
- Не обръщай внимание на Ива, тези дни се раздели с гаджето си и още не може да го преживее. - в главата ми избухват десетки въпроси относно женската природа, които искам да задам на сравнително широкоскроената ми майка, но се озоваваме на минус втория етаж.
Мама отваря вратата, за да се окажем през друга метална такава, боядисана в сиво. На нея има три звънеца, а тя натиска и трите едновременно.
- И на трите ли? - питам учуден, очаквайки цял колектив да дойде.
- Подземието е голямо, някои камери са изолирани и за да сме сигурни, че ще ни чуе, звъним и на трите.
След малко през една шпионка, която е разположена не на вратата, а на металната преградна стена, ме поглежда едно око. Чуваме как някой мърмори, щракане на резета и след малко се озовавам на едно невероятно място.
Отгърни на 12.
6.
- Не е като тези истории, които съм чувал преди от други ветерани или партизани, тази е някак съвсем различни и е променила целия Ви живот...
- Не само го промени, даде ми цел! Какво би казал младежо, ако можеш да видиш какво ще се случи в бъдещето! Не говорим за кристални топки, вълшебни извори и прочее. Говорим за умението да видиш какво ще се случи през очите на някой друг... непълно, несъзнателно или пък не точно... - махва с ръка. - Това още е недоказано, разбира се. Експериментално.
Разпитваш повече за това на 15 ,изразяваш големи съмнения относно този процесна 23, или питаш кога ще започнете експеримента на 10.
7.
Той дръпва перфолентата, после я поставя в друга обемиста машинка с надписи на руски. Натиска някакви бутони, чува се шум и от нея започва да бълва друга лента с цифри и съкращение от рода на:
МОЗГ 8.4 КВВ 2.5 УББ 9.3
НЕВР 5
- Това са данните, които получавам за функциите на даден мозък. Тоест според тях разбирам как да настроя ламповите електрически импулси, дължината на вълните при твоя мозък, който въпреки че работи на една честота понякога я променя, макар и съвсем незабележимо. Честотата е универсално качество на енергията, израз на енергийното й ниво и именно честотите са това, което оформя действителността в нашите възприятия за нея. Различните честоти носят различна информация, комбинациите на тези енергийности правят различните неща.
Така всяка елементарна частица има определен енергиен заряд и честота, които определят нейната същност. Човешкият ум и сетива са настроени в определен честотен диапазон, този на измерението в което живеем, между микрокосмоса и макрокосмоса. - Опасявам се, че не съм много наясно с това. - Антон се разсмива и добавя.
- И аз не съм много наясно, затова се опитвам да го разбера.
Потупва шлема, оглежда апаратурата. Домъква два честотни монитори на чиито сини екрани започват да се носят вълни, докато се опитва да ги настрои.
- Матричният принтер показва кривата на линията на мислите, идеята е да следя дали мислиш изобщо. Ако спреш да мислиш или мислиш твърде много, мога да те изключа.
- Един вид защита?
- Точно така. Сега искаш ли опитаме?
Премини на 10.
8.
- И все пак не видя ли нещо конкретно, каквото и да е било? - ме пита Антон, като гледа много съсредоточено в очите ми.
- Може да ви се стори глупаво, но видях Градската градина... там имаше някакви хора.... Пенсионери играеха шах с едни големи фигури, стори ми се нелепо като сън. - обобщавам видяното, очаквайки другаря да махне с ръка.
- О, страхотно. - той пак поглежда перфолентата, която е разчетена и бива бълвана във вид на нови резултати. - Ето виждам емоционалния пик, тук и тук. После спада. Идеално! Всичко съвпада! Мозъкът ти показва всички необходими характеристики за този експеримент.
Старецът направо грее, докато ме хвали. Всъщност хвали моя мозък, чието достойнство според него е фактът, че е млад и няма достатъчно невронни връзки, което го прави способен да приема информация чрез тази машина.
Вдигам рамене.
Премини на 25.
9.
Майка ме поглежда лошо, но без закана. Не ми трябва и повече. Увличаме се в някакъв див разговор с нейната колежка, която е много чаровна, умна и мирише на дезодорант Fa.
Говорим може би три цигари време в стаичката за пушене в края на коридора, където сме сами двамата.
Разгвоът е най - общ, но езика на тялото ми говори друго. Дори много други неща, които иска да ни се случат.
Ще си уговоря среща с нея на 22.
Или ще се върна при мама, за да посетим тайнствения другар, който искал да ми предложи работа на 18.
10.
Шлемът не е никак тежък, приляга добре на главата ми. Столът е доста очукан, но стабилен, с пластмасови облегалки, които хващам силно. Антон поставя пред мен един статив, който е заваряван и боядисван от някой майстор, защото няма никакъв търговски вид. Върху него се намира огромна лампа с масивна сребърна решетка в нея, която започва да свети с мека жълта светлина, когато през нея протича ток.
- Тази лампа е своего рода излъчвател на информация, чрез нея трябва да се появяват евентуално някои картини... да видим всъщност.
Другарят Антон започва да включва още бутони, настройва токове, които минават през навързани ампер и волт метри за да накара още няколко лампови машини да трептят. Започвам да се чувствам ,сякаш съм герой от сериала Седморката на Блейк.
Не разбирам изобщо кога шлемът се е включил. Изведнъж сякаш светлината прималява и става жълта. Пред очите ми всичко се размазва, звуковете заглъхват... после започва шум в главата ми.
Световъртеж.
Шемет.
Появяват се някакви други цветове. Виждам парк, виждам сладолед във фуния, много момичета в летни рокли, жени с деца за ръка, пенсионери, които местят огромни фигури от някакъв шах. Виждам паметника на загиналите в центъра на градската градина. Лежащия войник в савана, който е прегърнал своята пушка. Сякаш всичко е различно. И звук чувам, някакъв... глъч и шепот на вятър.
После тишина. Примигвам и виждам лицето на стария Антон.
- Добре ли си?
- Добре съм. - отвръщам, а той грабва перфолентата и я поставя в разшифроващата машина. След това гледа резултатите, после се сеща за мен, бързо идва и ми сваля космонавтския шлем.
- Кажи ми видя ли нещо? Чу ли нещо?
Всъщност всичко, което си видял е доста неясно и несвързано, не си сигурен дали си струва да му разказваш нещо, което ще повлече куп обяснения и разочарование.
От друга страна той казва, че всъщност прави проба на машината, надали е толкова важно.
Ще му разкажеш за не много ясните картини и за глухите звуци на 20.
Или ще кажеш, че е имало нещо, но не е било нещо, което да запомниш на 17.