Класна стая

Mindcrime писа:

В крайна сметка тези 17 отделни завършека епизоди ли са, влизат ли в бройката 50?
Щото 1-2-4-8-16 са точно 31 епизода и при описаната структура е интересно как минаваш през цели 7 избора. Явно някои развития са вдъхновили Виолета да се разклонява повече.

Тези 17 епизода влизат в бройката 33. Т.е. до голяма степен калкулацията ти е правилна, но има няколко клона, които свършват по-рано (т.е. дават по 2 епизода по-малко) и няколко клона, които свършват на 6-7, което дава 2-6 епизода повече. Разликата не идва в следствие на по-разклонени избори, а в следствие на повече дължина на съответния клон.
Т.е. ако се чертае отгоре надолу, изглежда горе долу като пирамида с малко назъбена основа.

Схемата на "Момиче влиза в бара" е съвсем друга, тя е движиш се по един основен път и избираш кога да се отклониш от него. всеки клин е също на практика праволинеен, т.е. там схемата е като клон на елха с иглички само от едната страна.

Схемата на "Класна стая" е най-подобна на таласъмчето, "Ной" и "Избери своето приключение", с тази забележка, че там все пак има преплитане, било и минимално, а тук има точно един начин за достигане до всеки епизод. Това е удобно от писателска гледна точка, защото знаеш точно какво се е случило преди това, не трябва да пишеш епизода по-абстрактно поради това, че не знаеш точно как е стигнал до него читателя. Недостатък е, че ти стават много къси разиграванията. Като цяло е смислена техника, ако искаш да разкажеш 15 различни истории в една книга, а не когато искаш да представиш една история с вариации. Неприятен ефект е, че ако искаш да прочетеш всичките истории, трябва да прочетеш първи епизод 17 пъти, втория - 9, третия - 4-5. Т.е. в един момент е по-смислено да четеш само последните 1-2 епизода, защото първите 3 за всяко разиграване (общо 1+2+4) вече добре ги знаеш.

Съгласен съм с Рахвин (да не се цитира никъде) - не бих определил произведението, като "игра" - това си е "интерактивна литература", т.е. разклонено е, имаш избор как да се развие историята, но нямаш цел и правила, които са основни компоненти на играта.

Ето я и схемата (не се престарах в естетическа посока при изготвянето ѝ, извинявам се за което):

Изиграх/прочетох Класна стая преди коледните празници като минах 5-6 от възможните финали. И аз като другите колеги не съм в целевата група, при мен обаче спънките бяха от малко по-друго естество.
Като начало покрай всичките книги които странирам се оказва, че забелязвам доста „грешки” или „дизайнерски решения” които ми бъркат в червата. Специално в Класна стая това са си миниатюрният отстъп за нов ред сложен сякаш колкото да се каже че го и има, за сметка на това пък се ползва и „американската” система между абзаците да има допълнително междуредие и в резултата получаваме две недоклатени системи за форматиране на абзаците, казано по народно му „манджа с грозде”.
Второто е изборът епизодите да бъдат наречени „Части”, лошо няма всеки луд с номера си и в приказките на Никола са наречени глави, но там поне започваха на една и съща страница (само на лява или само на дясна). Тук са плескани както ти дойде - правилото е да започват на дясна страница (нечетна) и това би се постигнало сравнително лесно с програма за страниране, а не в такава за текстообработка, не че в в нея не е възможно де.
Не знам колко е положително, но в заглавката на всяка част е добавена различна зарзаватна украска, ако го искаха от мен да го направя поне бих вкарал еднакви зазвати по определена сюжетна линия, ама тука дизайнера просто е успял да използва 33 вида листенца.
Белите полета няма да ги коментирам, отдавна вече хората приемат, че няма нужда да има леви и десни страници и ако си настроят уорда (ха настроят, по скоро оставят по подразбиране настройките) сам да определи нещата значи всичко е ток и жица. Тук обаче ще коментирам „вдовиците” и „сираците”, на по обикновен език тома са зависващите думи и срички, които седят сами на последния ред от абзаца. Добре поне че не са оставени такива и в началото на страниците, че съвсем щеше да е трагедия.
Книжката започва ударно с илюстрации на героите и... до там. На госпожа Вирхист и трябва още работа по анатомията на персонажите, вес пак това не е толкова лесно нещо. Оцветяването им е „плоско” може и това да е била целта все пак тъй че няма да го коментирам обстойно. Предната корица и подбора на цветовете е единственото нещо, което е направено сравнително читаво от Стефи Торева и вероятно бих ѝ поверил и друга корица - тя се отличава от масата и грабва вниманието.
След като си изплаках мъката за оформлението да минем на сюжета.
Той представя „училищната действителност такава каквато е”, като дори авторската си призна, че не е представена „такава каквато е”, а смекчена и изкривена. Повечето случки са сравнително реалистични, но за да се получат някакви сравнително смислени избори свързани с играта реалността е допълнително изкривена. Като пример ще посоча „Дали да помагам на приятел да снима клипчета следващите две седмици или да отделя 20 минути в четвъртък и да хода да се видя с онова момче от SC канала което познавам само по ник?” - добре де, защо не и двете? С какво второто ще попречи на първото?
Случките и поучите в края са Любониколоски - прави добро и ще получиш добро, НО тук идва едно голямо НО, за да няма „лоши финали” можеш да правиш „лошо” и нещата накрая пак ще се подредят, като например ако обереш спестяванията на сестра си и ги профукаш за да наемеш футболно игрище и те хвана, приятелите ти изведнъж ще се бръкнат и ще извадят кинти за да покрият това дето си окрал. Със футболното игрище е свързано и друго нещо което ме подразни - чеветата ритат в двора на училището, петима са и явно тренират сами, чупят джам на салона и даскала по физическо ги гони от двор на училището. Съответно вече няма „къде да тренират”, те определено само тренират, щото не играят срещи никой друг, или поне противниците им въобще не са споменати и вместо да отидат да ритат на някоя ливада между блоковете или на площадка решават да се бръкнат за да наемат футболно игрище за 90 кинта на час (по текущи цени това е закрито и отоплено) мисълта им е да съберат пари и да ритат по едни час на ден в продължение на месец дакато му мине на даскала и пак им разреши да ритат на асфалта в училището. Поправете ме ако бъркам ама нека не са 30 а 20 дни по 90 лева са 1800 за наем на игрище вместо да съберат едни 50 кинта за нов прозорец. Та 5 чевета решават да съберат по 90 кинта и да им къде да ритат първата седмица, пък после ще го мислят.
Най смелото което видях в книгата и мога да го изтъкна като положително е засегнатата тема за накркотиците и продажбата им на и от ученици. Естествено нашите герои яко се опъват на това и въобще и не си помислят да опитат, все пак трябва да има добра поука накрая, а голяма част от поуките, да ме извини авторката са изсмукани от пръстите.
В заключение получаваме приказка-игра, където вместо психопат преял със сини гъби и разговарящ с краката и опашката си имаме съвременен свят пречупен през лещата на родител, показващ как би трябвало да изглежда живота в училището. Един добър редактор би бил сам от полза и ако Виолета реши да напиша втора книга на подобна тематика се надавам да наеме такъв. Все пак имаме добра идея и класическо кофти изпълнение.