Пътешествието към добрата литература

Говоря за нещо такова: ""Кил ем ол" на Металика е суров, необработен, първичен, агресивен, див и т.н. и е по-добър (за мен) от "Сейнт Енгър", който предполагам е по-изпипан в музикално отношение. На някой, който разбира от свирене може Енгъра на му хареса повече, но за мен, като прост фен, първият е по-добър.
По същия начин Нирвана ми харесват повече от Дрийм Тиатър. Едните просто си дивеят, разчитат на енергия, гняв и т.н. емоции и три акорда. Другите правят висше интелектуално изкуство, но са ми скучни.

Има нещо извън умението да се пише, свири, рисува, снима (навярно) което определено се усеща. Вдъхновение, талант, тръпка - не знам как трябва да бъде наречено. Нещо, което задейства определени мозъчни центрове в главите на потребителите и провокира отделянето на определени медиатори - предполагам допамин и серотонин, може би норадреналин и адреналин. някои произведения го правят, други не. Някои предизвикват тръпка, други - просто интелектуално възхищение.

[offtopic]Между другото с възрастта тия неща с хормоните често биохимично отслабват, все по-трудно се усеща тръпката от слушане на нова музика, четене и т.н. хората забравят, че са били деца и понякога стават цинични задници.

Екстазито е сравнително безопасно в сравнение с алкохола, който няма кво да се лъжем, преебава всичко от мозъка до петите, ако не се внимава с него. Друг е въпросът колко от екстъзито у нас е екстази, а не амфетамин и комеин или други евтини примеси.[/offtopic]

Та добро писане (за мен) е И това, което предизвиква емоции, дори текстът да не е написан според всички правила на изкуството. И да, чисто биологично, такива текстове ще действат по-лесно на млади читатели, отколкото на възрастни.

И не вярвам, че задължително има нужда от време, спокойствие и прочее, за да се пише добре. Може да напишеш нещо в следобедната си почивка, когато си го почуствал и си бил на кеф, и пак да е по-добро от пет часа внимателно изпипване на текст.

Отговорът на това, за което говориш, е да нацелиш с нещо в писането си нещо в личните, субективни спомени/възприятия на читателя, което да задейства някаква тръпка у тях. Иначе казано, игра на пълната случайност, с един потенциално контролиращ компонент - читаво маркетингово проучване, което да ти оформи надеждна представа какви образи/конвенции гъделичкат аудиторията ти. А още по-иначе казано - нещо без общо с писането

Нирвана впрочем са били доста старателно студийно оформяни. (Да не говорим за структурите и къдренето на сола в Kill'em All, ужким суровия албум на Металика.) "Необузданата" емоция може да бъде също толкова маркетингов продукт. Всъщност, очевидното старание към изпипаност (и изпипан резултат) е по-надежден показател за това, че артистът прави това, което го влече, както го влече. Другото често е опит да се погъделичка амигдалата, защото именно маркетинговите костюмари знаят, че това е по-прекият път към масовия успех, а не видимата ювелирност. Не е като да няма сума ти примери конкретно в музиката. На "необузданите", "непосредствени" и излъчващи явен стремеж към предизвикване на емоция артисти затова често им викат позьори.(Това важи и за "веселите" позьори, и за "сериозните" позьори.)

Това с правилата за писане е клише и като повечето клишета - погрешно схващане. Правила няма. Има елементи и взаимовръзки между тях. С течение на времето някои взаимовръзки са се наложили като подходящи, други - не.

Едит: Което не изключва потенциала за създаване на нови хубави взаимовръзки между различни групи от елементи, но пък гарантира, че шансът за успех на човек да го кара на гол кеф, без да мисли за тези елементи и взаимовръзки, е подобно на онова с амигдалата въпрос на чиста случайност.

Но хайде да те питам нещо - при равни други условия, а именно, ако два текста са мрачно фентъзи и мрачното фентъзи ти гъделичка амигдалата, кой ще ти я погъделичка повече? По-полираният или този, в който разни асоциации и образи си противоречат и изфирясват без остатък през 2-3 изречения, или пък са толкова неясни, че не можеш дори да ги навържеш сетивно?

Нещо малко встрани от темата - Трип, би ли посочил книги-игри от български автори, които поне до известна степен да покриват критериите ти, очакванията, изобщо такива които са ти направили добро впечатление и повече са ти харесали, отколкото не Има ли такива, няколко ли са, много ли са?

Невероятен пост на Блекбък! Заради такива си заслужава човек да чете форума .

Има си основни моменти, през които минават всички (или искат да минат). Драматична любов, гняв, разбиване на илюзии, застреляни тъщи... такива неща. Вярвам, че ако напишеш нещо такова, няма как читателят да не припознае себе си (или да не поиска да му се случи нещо такова).

Аз към книги-игри очаквания нямам - други форми на интерактивен текст ме вълнуват. (За щастие форумът се казва вече "форум за интерактивна литература", тъй че не се чувствам ненамясто.) Критериите ми съответно са по-различни, но ако ги адаптирам към книгите-игри, по-скоро няма такава, която да ги удовлетворява.

Рони: Драматичната любов съществува в неизброими комбинации. Не знам как ще уцелиш тази, дето да повлияе на "всеки" или дори на "повечето". Като нищо ще вземе "всеки" или "повечето" да ти се обидят вместо това, задето си опошлил така важната им тематика с невнимателна според тях реализация.

други форми на интерактивен текст ме вълнуват

Като Blue Laguna ли?

Lacuna. Но не точно. И игровият елемент ми е интересен, а Blue Lacuna няма много такъв. Интересно ми е как може човек да построи история в главата си от игровите механики, с които му се налага да взаимодейства, като сам си създава връзки между елементи, които му дават почва за това.

На Запад му викат Emergent Narrative. Ако трябва да измисля игрова аналогия, представи си проточена тактически напрегната битка/надлъгване в някое CRPG/стратегия, върху която играчът сам си наслагва сюжет, просто защото толкова се е вживял, че от биещите се човечета на екрана започва да му кристализира нещо с художествен заряд. На мен лично ми е интересно какъв, колко и как разположен художествен текст може да създаде предпоставки човек сам да си доизгради яка история в главата, без да му описва всеки преход във времето и мястото на действието, както и без да му натяква какво следва да чувства героят му в тази или онази ситуация.

Ако пък трябва да дам литературна аналогия на горното, би било писането на Хемингуей, но принципно всяко писане, което оставя за определени неща човек да се сеща/усеща сам, като просто поставя елементите така разположени един спрямо друг, че да дават възможност за плодотворно свързване.

Едит: Отделно, ако трябва да е нещо с по-традиционен тип история, предпочитам кратки епизоди и по-фокусирани, многостъпкови избори, които да ми дават широк диапазон за себеизразяване, вързано и с механиките на играта.

Trip писа: писа:

Критериите ми съответно са по-различни, но ако ги адаптирам към книгите-игри, по-скоро няма такава, която да ги удовлетворява.

Благодаря, това ме интересуваше.

Trip писа: писа:

Отговорът на това, за което говориш, е да нацелиш с нещо в писането си нещо в личните, субективни спомени/възприятия на читателя, което да задейства някаква тръпка у тях. Иначе казано, игра на пълната случайност, с един потенциално контролиращ компонент - читаво маркетингово проучване

Нирвана впрочем са били доста старателно студийно оформяни. (Да не говорим за структурите и къдренето на сола в Kill'em All, ужким суровия албум на Металика.) "Необузданата" емоция може да бъде също толкова маркетингов продукт.

Това с правилата за писане е клише и като повечето клишета - погрешно схващане. Правила няма. Има елементи и взаимовръзки между тях. С течение на времето някои взаимовръзки са се наложили като подходящи, други - не.

Но хайде да те питам нещо - при равни други условия, а именно, ако два текста са мрачно фентъзи и мрачното фентъзи ти гъделичка амигдалата, кой ще ти я погъделичка повече? По-полираният или този, в който разни асоциации и образи си противоречат и изфирясват без остатък през 2-3 изречения, или пък са толкова неясни, че не можеш дори да ги навържеш сетивно?

Според мен си личи, когато нещо е позьорско и когато е искрено. Не знам дали си запознат с творчеството на Корн - общо взето пубертета ми мина с тях. Първите два албума са писани горе-долу по едно и също време, хаотични са, не съвсем изпипани, макар по тях да е работил продуцент. Вокалът си реди бълнуванията и ревовете както му идат отвътре. Текстовете пряко са вдъхновени от потреса на Джонатан Дейвис от работата му в моргата и изнасилването, което го е сполетяло в детските му години. И това си личи. Продуцентът не е искал, или не е можел да "опитоми" емоциите. Третият албум започва да издиша, става по-полиран и премерен, в четвъртия всички песни са куплет-куплет-припев-куплет-припев-соло-припев, напълно опитомени, предвидими - повече дело на продуцент, маркетингови проучвания и платени стилисти. Корн пак се пънат да са гневни и откачени, но вече им личи, че не са. Личи им че са презадоволени звезди, ползващи повече наркотици отколкото трябва. Там някъде спрях да слушам Корн, макар че и аз вече не бях гневен тийнейджър. Просто станаха фалшиви.

Отговорът на въпроса ти е ясен. Моята идея е друга - дали по-добрият текст от два сравнително полирани текста (полировката може да е дело на редакторска работа, не на писателска) е 1. писан на сила, защото автора има да гони срокове или е закъсал за пари, добре премислян е с часове и дни и изпипван до някакво съвършенство или 2. е плод на импулс, вдъхновение, на някаква магия, ако щеш.
там се корени и гениалността - примерно има много подражатели на Пинк Флойд, може би по-добри музиканти от тях, но точно те са хората, които променят музиката и стават легенди.

Правила за писане очевидно има. Имаше тук тема "занаятчийски основи на писането". То може да бъде занаят, досадна работа, средство за препитание. Може да бъде и изкуство, призвание и т.н.
Искрата и таланта поставят началото на кариерата на едни творец, с времето (ако е умен и трудолюбив) той се усъвършенства, може да стане дори велик, но може и да стигне до онзи етап, в който искрата вече я няма, творецът не се кефи толкова, таланта е превърнат в рутина, а изкуството - в работа. Тогава се появяват Сейнт Енгър-и, Ишус-и, Убийства в Блексейлд и Острови на динозаврите...

Е, някои творци умират преди това.

Като го чета Ксенокс, разбирам, че ако нещо не е диво и първично, значи за него не е кефещо. И понеже си вярва на усещанията, а и на придобитата от авторитетни източници житейска мъдрост, той настоява, че си личало "когато нещо е позьорско и когато е искрено". Моят житейски опит е малко по-различен.

Когато си говорим за книги-игри, често става дума за автори, които трудно пишат читав параграф (доста по-зле са от мен в "Изпитанието"). При такъв проблем с изразните средства, няма значение колко младежки ентусиазъм има в тях. За да бъдат оценени за повече от слаб 2, трябва неграмотна публика.

Някои мои книги-игри са за слаб 2, но са излезли в момент, когато вече съм яхнал вълната. Не сравнявайте новите творения с тях.

Тезата, която Ксенокс споделя е популярна, особено сред феновете на тежката музика. Със сигурност е имало много разочаровани, когато Крейдъл подписаха договор със Сони, без да ги интересува, че музиката им ще стане по-... нещо си.

Може би зависи и коя е таргет групата. Когато си на 15 си стихия от чувства, нормално е тогава да търсиш емоционален заряд, който да съответства на твоя, без да се вглеждаш в детайлите.

Въпросът на Майкъл е дали рафинираното значи с обуздани чувства. Може би пак зависи в каква посока се рафинира и за каква група. Може и да се разсъждава така: 70% от феновете на Крейдъл ще си останат даже и станат комерсиални; обаче точно поради тази комерсиалност общия брой на феновете ще се утрои.

И накрая, за да съм честен, последните им албуми ми харесват повече. Но, и аз остарявам и вече имам нужда от доста по-спокойна музика. Хубавото е, че любимите ми банди остаряват паралелно с мен .

Упреците към групите за смяна на стила са жалки. Така, както го "обяснявате", излиза, че:
1. Групата сменя стила си под влияние на бизнеса, който иска да продава повече (групата също иска да продава повече, затова се съгласява на промяната). Ще продава повече, когато групата започне да се харесва на повече хора. Ето защо се налага промяна в стила на групата, за да започне групата да се харесва на повече хора.
2. Според вас, стила на групата се влошава, вие започвате да не я харесвате, да не си купувате албумите й.
Въпросът е да си помислите кой разбира повече от това какво се харесва на повече хора - звукозаписните компании, или вие. И под "харесва" имайте предвид, че бизнесът разбира: "предизвиква някакъв вид платена консумация", която може да се измери обективно, а не някакви смътни, интелектуални усещания.

Ако вие се изживявате като елитно малцинство ценители на истинската музика... то става точно като с книги-игри. Намирайте начин да подпомагате създаването на музика, каквато на вас ви харесва, защото иначе сте в позицията никой да не се грижи за вашите музикални потребности. Защото нямате достатъчно пари, за да накарате някого да се грижи за вас, нито пък сте в състояние да развълнувате и вдъхновите достатъчно някого, че да твори музика, каквато желаете.

Не може да се иска от един творец да прави едно и също в продължение на десетилетия. Човек се променя. Вкусът му се променя, начинът му на мислене се променя, желанията...

Цитирате разни групи, които на мен не ми говорят нищо, друго поколение съм. Но Металика е моя група. Обвиненията в липса на емоция при тях дойдоха още с "И справедливост за всички" (15 години преди "Сейнт Енгър"). Чувството в Черната Металика 90 беше много различно от онова в 83 и 84. Чудесно е, че ги има както ранните им албуми, така и онези от златната среда, както и обявените от масите за провал по-късни албуми. На мен лично никак не би ми се искало да имам наредени 10 албума в стила на Металика 83.

И сега, както и преди 20 години, животът ми минава в различни настроения, всяко от тях си пасва с различна музика. И тогава не разбирах защо един хеви-метъл джангър да е по-неспокойна музика от някои творби на класическата музика. Все трябва да сме се развили малко и в интелектуална насока, да не се налага да изразяваме и да възприемаме неспокойствието само с вдигане на шум, подскачане, животински рев, заплашителни зъбения и трошене.

Когато упреквате творци, че стават скучни, редно е да се попитате дали пък не изоставате в развитието си, така че да не можете да вървите в крак с тях, поради което започва да ви става трудно да ги възприемате. Понеже тогава проблема няма да е в тях.

Ясно е, че в началото повечето творци са по-дръзки и по-агресивни, това е присъщо на младостта. Онези от тях, които не могат да предложат нещо повече от това, си остават с първите един-два хита или един-два албума, евентуално ги рециклират както могат. Другите се развиват. Понякога това развитие е неуспешно, но това е цената, която творецът плаща.

Във връзка с горното - писането на добра литература не е достатъчно,то даже не е задължително.Идеята е литературата да е достатъчно добра за да е продаваема.Всичко останало е пожелателно.Продажбите- основното нещо за един жанр се крепят на вкуса на мнозинството не на този на шепа експерти.Както бях писал някъде тия дни - накарайте хората да купуват книги-игри , пък после като жанра стане достатъчно популярен се опитвайте да култивирате някакъв хмм правилен вкус в читателите.

Други аргументи имам аз за "чувството" и "шлифования скучен стил", ММ. Пробвах да ги развия, но явно повечето текст е попречил. Ето с по-малко:

1. Имаме четири ориентировъчни точки. Шлифован/нешлифован/емоционален/прилежен

2. Комбинациите между тях могат да са ВСЯКАКВИ. Точка.

3. Прилежността може да е няколко вида, сред които - прилежност в услуга на студиото, прилежност в услуга на собтвения си стремеж към усъвършенстване.

4. Емоционалността може да е няколко вида, сред които - дръзновението на младия изпълнител, решил да остави следа, или пък яркият цъфтеж на няколко неща, свързали се по необичаен начин в мозъка, или пък произволното блъскане на клишета в празната чутура на някой "автор", който сам си се смее или плаче не великото творение.

5. Писането при вдъхновение може да е както великолепно и трансцедентално преживяване, така и да предизвиква ужасяващи количества страх, че всеки момент ще изчезне, че никога няма да се върне, че едва ли не зависи от някаква свръхестествена сила.

6. Писането вследствие от навик-рутина може да е както ходене по стъкла, така и комфорт от един ясен и предвидим ритъм на работа, в който знаеш, че качествени поток на мисълта ти е едва ли не гарантиран, защото знаеш какво да направиш, за да го предизвикаш, знаеш как да дадеш на подсъзнанието си необходимите сигнали, че е време да се вихри.

Колкото до последното, предпочитам да съм германският национален отбор от последните 10 години или испанският от последните 6-7, които са превърнали страхотната игра и постижения в навик, отколкото да съм костариканците или колумбийците от последното Световно (или България '94). И двата типа обичам да ги гледам, но само един предпочитам да СЪМ.

Така че хайде моля ви да отграничаваме нещата. Синтезът и мешането са хубаво нещо в изкуството и нехубаво нещо в логическото мислене.

[offtopic]Да, Трип, но искаш да си националния отбор на Германия от 2014-та, а не този от 1994, когато отегчените им, уморени и високомерни звезди отпаднаха от България. След това от Хърватска, след това от Италия и т.н.
Искаш да си Бразилия на Роналдо, Роналдиньо и Ривалдо, а не тази на осемте дърводелеца плюс Неймар и Оскар, дето се окепазиха тази година.

Аз предпочитам да съм Дания 1992-ра [/offtopic]